Документите в личния архив на  големия руски композитор Пьотър Илич Чайковски (1840-1893) осветляват подробно историята на много от неговите произведения, но относно „Вариации на тема Рококо” оп. 33 откриваме само едно лаконично изявление в писмо от 1876 г. до брат му Анатолий: „Пиша вариации за Cello solo с оркестър.”  Посвещението на творбата е на немския виолончелист Вилхелм Фитценхаген, професор в Московската консерватория. Той е не само ерудиран педагог, концертмайстор на Руското музикално общество, но и забележителен камерен музикант – участва в премиерите на трите струнни квартета на Чайковски. Но дали Фитценхаген е поръчителят за създаването на „Вариациите” или интересът към инструмента идва от близкото му приятелство с Карл Давидов, когото композиторът нарича „царя на всички виолончелисти на нашия век” ? –  остава загадка.

В „Руские ведомости” композиторът пише: „Виртуозното процъфтяване на виолончелото  минава в последен стадий на упадък, неговият репертоар вече доста години не се е обогатявал с нови произведения”. До този момент романтичният списък с големи творби за инструмента наистина не е многочислен: концертите на Роберт Шуман,  Антонин Дворжак и Камий Сен-Санс, на руските композитори Николай Афанасиев, Николай Рубинщайн и Карл Давидов.  Чайковски решава да напише не концерт, а вариации в концертен дух на тема рококо. Този чувствен и галантен стил в музиката се появява в залеза на барока – името му идва от френската дума rocaille (раковина), характерни за него са витиеватите орнаменти и по-интимен в емоциите изказ. „Какво е Рококо? Мисля, че това е леката безгрижна радост” – казва веднъж Чайковски. Старината в духа на съвременността – тази идея той проектира във „Вариациите”, по-късно и в Четвъртата оркестрова сюита „Моцартиана”, посветена на великия Амадеус, когото боготвори. Премиерата е на 18 ноември 1877 г. в Москва под диригентството на Николай Рубинщайн, солист е Вилхелм Фитценхаген. Тя доставя  „изискано удоволствие” на публиката. А първото им изпълнение в чужбина (на фестивала във Висбаден през 1879 г.) предизвиква фурор. Солистът е трикратно извикан на бис,  присъстващият Ференц Лист поздравява Фитценхаген с думите: „Възхитен съм от вас, превъзходно свирихте, ето това е истинска музика”.

Самият Чайковски не харесва много тази композиция, днес представителна виртуозна творба за всеки изпълнител. Дори с лекота разрешава намесата на солиста в партитурата. В подготовката на отпечатването ѝ, издателят Юргенсон с възмущение уведомява композитора: „Този противен Фитценхаген! Той непременно иска да преработи твоята пиеса, да я обвиолончели и казва, че си му дал пълна свобода. Господи! Чайковски revu et corrige par Fitzenhagen!!!” (редактиран и поправен от Фитценхаген) Може би възхищението на изпълнителя от „Вариациите”, сърцатостта, с която концертира с тях, отказват Чайковски от намеса. Така произведението става популярно в редакцията на Фитценхаген. Оригиналът – встъпление и тема, следвани от осем вариации и кода, в преработката на виолончелиста е със седем вариации. Осмата вариация отпада, някои от вариациите са разместени. Фитценхаген прибавя свои виртуозни пасажи и нюанси, динамични оттенъци и акценти, приспособявайки „Вариациите” на собствения си вкус и традициите на немската виолончелова школа. Но въпреки всичко, поетичната и по руски романтична „рококо” музика на Чайковски сияе в цялата си изискана прелест! След дълги години забрава, пиесата е възродена от архивите на композитора и изпълнена на 24 април 1941 г. в Москва от Даниил Шафран под диригентството на Александър Мелик-Пашаев.