През 70-те години на ХХ век ПАНЧО ВЛАДИГЕРОВ създава поредица от клавирни пиеси. Някои от тях той посвещава на пианистите, които са му артистично близки: три кратки пиеси опус 64 публикува с посвещение „На моя Алексис Вайсенберг“; пиесите опус 65 и 66 посвещава на Иван Дреников; опусът 68 – на Николай Евров; опусите 69 и 70 – на Красимир Гатев. Паралелно с тези пиеси през 1976 и 1977 той пише транскрипции за две пиана на пиеси, писани за соло пиано през студентските му години в Берлин или малко по-късно. Това са предимно характеристични танци, като: Фантастичен валс, Шведски танц (музиката към пиесата „Сънна игра“ на Аугуст Стриндберг, от 1921), „Биляна“ – български танц, опус 23, № 6, „Хоро стакато“ без опус, „Голямо хоро“, „Мар Димитро льо“, опус 23 № 2, „Танцьорката от Изтока“, „Концертно шими“, „Романс и кейкуок“ и сред тях – Фокстрот от 1925 без опус за соло пиано, с авторска адаптация за две пиана от 1977. Оркестровата транскрипция на клавирната пиеса е направена от неговия студент Милчо Левиев.

Геният на Владигеров в клавирния жанр е безспорeн. Музиката от пиесите му блика естествено и свободно, обаятелна, с чувство за хумор, богата като мелодия и хармония, в която проличават пианизмът, импровизационният талант и усетът му за баланс на формата.

Семейството на Владигеров нарича „Фокстрот“ „първата българска джазова пиеса“. Всъщност в пиесата има повече български саунд, типичен за стила на Владигеров, отколкото „американски джаз“. Причината за това е в съдържанието на думата „фокстрот“, влагано през 20-те и 30-те години, именно в периода, когато композиторът се обръща към танца. Тогава „всичко е било фокстрот“ и безразборно така е бил определян всеки танц в размер 4/4 в енергично темпо и с леко подскачане или малко по-бавен и с известен суинг, което е по-типично за стила му. Двата варианта на фокстрота – по-бърз и по-бавен – са в практиката и на Владигеровата пиеса: обикновено клавирните варианти за соло пиано и две пиана се свирят по-бавно, а оркестровият вариант – по-бързо.

текст – Милена Божикова