От петте клавирни концерта на Панчо Владигеров Концерт за пиано и оркестър № 3, оп. 31, си бемол минор, се радва на най-голяма популярност. Написан е специално за откриването на новата голяма концертна зала „България“ в София на 9 октомври 1937 г. Изпълнен е от Академичния оркестър с диригент Цанко Цанков, солист е композиторът. Третият клавирен концерт носи едни от най-ярките характеристики на Владигеровата музика: открояваща се мелодичност, контрастни настроения, пищна оркестрация, звуков блясък, ритмично богатство. Изграден е в ясна класическа тричастна музикална форма. Първата част е по-лирична по характер. Ясната и запомняща се първа тема интонационно е близка до народната мелодика, без да бъде цитат. Вариантното ѝ развитие и богатата плътна акордова фактура я разгръщат в мащабно звуково платно. Втората тема е танцувална и виртуозна. Основната тема в контрастната като темпо и настроение втора част е мелодията на възрожденската градска песен „Стари дядо овце пасе“. Разгърната майсторски повествователно в пианото, тя претърпява множеството преобразувания, които кулминират към края на частта преди постепенното ѝ затихване. Финалът на втората част създава усещане за тишина и покой (Quasi religioso). Третата част е бляскаво темпераментна, танцувална, ритмически и динамично разнообразна.

––––––––––––––––––––––––––––-

Първата част започва с характерна тема, изложена сдържано и съсредоточено в пианото. Тя е показателна за мелодическия стил на композитора, защото без да е буквално копие на народна мелодия, е широка, почти импровизационно изградена. Плавното ѝ песенно развитие се прекъсва от страничната, скерцозно-маршова тема, в която по своеобразен начин са пречупени източни и испански интонации. Както обикновено при Владигеров, темите се разработват не толкова строго тематично, колкото виртуозно-импровизационно. Подобно импровизационно развитие се наблюдава и в неголямата разработка на частта, написана в сонатна форма.

Втората част е бавна, тя е изградена върху възрожденската тема „Стари дядо овци пасе“. В пищен, декоративно-импровизационен маниер, Владигеров пресъздава романтиката на хайдушкото минало. В своето развитие темата непрекъснато „обраства“ с цветисти орнаменти и фигурации и почти изгубва петделния си ритъм, превръщайки се в широка и безмензурна бавна мелодия. В цялата част се редуват вариантни мелодии, по-малко или повече близки на основната тема. Оркестровата и клавирната партия се разгръщат широко и все повече се насищат динамично и темброво, което довежда логично до кулминацията на частта. В нея темата звучи като светъл химн, който след това постепенно затихва.

Третата част е танцова, освен скокливата хороводна първа тема тук композиторът използва и по-грациозна, авторска мелодия. Тази тема, за разлика от първата, получава вариантно-песенно развитие. Следва неголям, виртуозен епизод, в който първата тема се явява ту в оркестъра, ту в пианото. Нейната разработка, както и появата след това на втората тема, която също се разработва по нов начин, показват, че и в тази част Владигеров се стреми към изграждане на сонатна форма, макар същинската разработка тук да е по-кратка дори и от разработката в първата част. Буйните танцови ритми на финала водят до стремителна кода и идейната концепция на концерта получава своя логичен завършек.