Концерт за цигулка и оркестър №3 в сол мажор, К.216

Третият концерт за цигулка и оркестър в сол мажор К. 216 е с датировка 12 септември 1775. В кореспонденцията между Волфганг и Леополд са документирани две изпълнения на творбата. Едното от самия Амадеус, който описва представянето му на неофициален концерт в манастира край Аугсбург: „По време на вечерята изсвирих моя Страсбургски концерт, който мина по „масло”. Всички похвалиха красивия ми чист тон". Другото документирано изпълнение е от виртуозния италиански цигулар Антонио Брунети (колега на Моцарт в Залцбургската капела, след напускането му става концертмайстор негово място). Леополд пише на сина си: „В събота бях на представление. Тъй като имаше френски епилог, Брунети трябваше да изсвири концерт, докато актьорите се преобличаха, и той изсвири твоя Страсбургски концерт най-превъзходно. Но в двете алегри понякога свиреше грешни ноти, а веднъж се провали в една от каденците”. Никъде обаче не се споменава за първо изпълнение. Може с основание да се предположи, че Моцарт е написал произведението за себе си. Концертът има прозвището „Страсбургски” не заради някаква по-специална връзка с този град, а с елзаската тема, която композиторът използва във финала. Композицията е в три части. Започва с брилянтно алегро в сонатна форма с ярки и пластични диалози между солист и оркестър. В тази част Амадеус използва тема от операта си „Il rè pastore” (изпълнена няколко месеца по-рано същата година в Залцбург). Прави го не защото му липсва изобретателност, а заради самата тема, която звучи по-очарователно с гласа на цигулката. Втората част е красиво Адажио с доминиращ монолог на солиста. „Сякаш спуснато от небето” го нарича Алфред Айнщайн, изследовател на Моцарт. В ефирния акомпанимент тук, за да получи по-кадифен „сребърен” звук, композиторът заменя обоите (водещите духови в оркестъра в I и III част) с флейти. Всъщност обичайно в залцбургската капела всички флейтисти свирели и на обой. Третата част – грациозно рондо започва със споменатата „Strasbourgeoise” тема. Амадеус духовито преминава между рефрените през епизоди с малък гавот, с весел мюзет и завършва не с апотеоз на солиста, а с неочаквано закачлив оркестров финал. Във всяка от частите поставя означения за солови каденци, но не ги е изписал. Така самият изпълнител трябва да импровизира или композира подходящи каденци, каквато е била и някогашната практика. За Третия концерт К. 216 много известни цигулари са написали свои каденци като Йожен Изаи, Леополд Ауер, Бронислав Хуберман, Йозеф Сигети, Анри Марто,Тор Аулин, Давид Ойстрах, Ремиждо Принчипе, Мартин Вулфхорст, Артур Гримо, Юлия Фишер и др. текст - Янина Богданова