Сюита „Майка ми гъската“

Наред с Шуман, Менделсон, Чайковски, Дебюси, и МОРИС РАВЕЛ показва отношението си към музиката, предназначена за деца или вдъхновена от тях. Умението да бъде разказвач и да завладява с приказни сюжети и вълшебна атмосфера  Равел показва с най-голяма сила в операта си „Детето и вълшебството“ (от 1925). Но и в по-кратките жанрове той забележително пресъздава фантастика чрез звук.

През 1908, в годината, в която Дебюси създава „Детски ъгъл“, Равел завършва „Нощният Гаспар“ и написва пет клавирни пиеси за 4 ръце „Майка ми гъската“, имайки предвид и посвещавайки ги на Мими и Жан Годебски – деца на негови приятели. С тях той е имал близки и сърдечни отношения, тъй като често се е грижел за тях по време на отпуските на родителите им. Композиторът е споделял, че обича да им разказва приказки, „които не са тъжни вечерно време, за да не сънуват кошмари, и мрачни – сутрин, за да събудят апетита им“.

Естествено продължение на тези взаимоотношения с децата са неговите пиеси. Заради срамежливия си характер Мими и Жан Годебски не се решават да изпълнят пиесите и така на 20 април 1910 в Париж на премиерата свирят две млади пианистки от консерваторията. През 1911 Равел оркестрира сюитата и организира премиерата й на 12 януари 1912 в Париж. По същото време с партитурата разполагал и Александър Зилоти, според когото Равел оркестрирал сюитата именно по негова молба. Това е напълно възможно, тъй като Зилоти дирижира премиерата в Петербург само две седмици след парижката. През 1913 Равел адаптира музиката на сюитата, добавяйки още няколко сцени, за балет по собствен сюжет „Сънят на Флорина“.

Названието на сюитата „Майка ми Гъската“ е взаимствано от сборника на Шарл Перо от 1697  с преразказани френски приказки. Първата пиеса на Равел – „Павана на Спящата в гората красавица“ е най-кратката – едва 20 такта. Музиката е обявена като павана – бавен дворцов танц от ХVІ век, но и според сюжета, който представя събуждането на Красавицата след сто години, и според характера на деликатно оркестрираната и с изящни сола музика впечатлението е по-близо до приспивна песен, отколкото до танц.

Втората пиеса – „Малечко-Палечко“, по приказката на Шарл Перо, съдържа звукоизобразителни моменти, ражда в представите лъкатушещия път на героя и трескавото му търсене на вярната посока. Третата пиеса „Грозното момиче – императрицата на пагодите“, по приказката „Изумруденият змей“ на мадам д’Онуа събужда картина, изпълнена с екзотичен колорит, звънтящи механизирани играчки, куклена миниатюрност на образите, илюстрирана с подбрани ударни инструменти. Четвъртата пиеса „Разговорите между Красавицата и Звяра“, по приказката на мадам дьо Бомоне, неслучайно е в кулминацията на сюитата – тя е най-ярка, с контрастна и индивидуализирана образност. Музиката следва дори диалозите на героите, предава дори акта на превъплъщение на Звяра в прекрасен принц. Ритмиката е валсова, а контрастите понякога имат и забавен ефект.

Финалът „Вълшебната градина“ връща към началния тон на сюитата – бавно темпо, умиротвореност и тиха динамика, което дори внушава етичната поука на жанра приказка, че доброто винаги възтържествува.

Минали събития



Какво търсиш днес?