"Испанска рапсодия" за симфоничен оркестър

Загадъчна и пленителна, Испания винаги е вълнувала френския композитор Морис Равел. В своето творчество той неведнъж се обръща към испанските теми. Причините са две: от една страна, това е родината на неговата майка, която добре познава и обича музикалния фолклор на страната си и не пропуска случай да разказва на своя син спомени от младежките си години, прекарани в Мадрид;  а от друга – срещите с испанските музиканти, които живеят в Париж. Макар тяхното творчество да лежи на плоскост, различна от тази на Равел, те го вдъхновяват и до голяма степен му помагат да се приближи към първоизточника. Цигуларката Елен Журдан-Моранж, близка приятелка на композитора, си спомня, че той често е казвал: „Испания е моята втора музикална родина“. И наистина – Испания го съпътства още от Хабанерата, включена в ранния му клавирен цикъл за 2 пиана  „Слухови ландшафти“  до „Трите песни на Дон Кихот“, с които той завършва композиторския си път. След този първи за него испански опит се появяват още „Алборада дел грациозо“ и „Пиеса във формата на хабанера“, да не говорим за голямото музикално платно – комичната опера „Испански час“, написана пез 1907 година. Всичко това непосредствено довежда композитора до симфонична разработка на испанската тематика.

По времето, когато създава операта си „Испански час“ ,  Равел замисля и Испанската рапсодия. Първоначалното му намерение е  тя да бъде за две пиана, но след това решава, че ще е по-добре да прибегне до оркестровата звучност. Рапсодията е четиричастна: към трите написани в този период части – „Прелюдия към нощта“, Малагеня“ и „ Ферия“ – Равел прибавя и написаната 12 години по-рано „Хабанера“, която става трета част.

Първото изпълнение на новото произведение е на 15 март 1908 година в Париж, дирижира Едуард Колон. Успехът е толкова голям, че се налага „Малагеня“ да бъде изсвирена на бис. В своята статия, посветена на концерта, испанският композитор Мануел де Файя пише: „Музиката на Рапсодията поразява с истински испанския си характер, който обратно на онова, което Римски-Корсаков прави в своето Капричио, е постигнат не чрез проста употреба на фолклорен материал (с изключение може би на „ Ферия“), а чрез свободното използване на съществени ритмически, ладово-мелодически и орнаментални особености на нашата музика“.

Испанската рапсодия започва с „Прелюдия към нощта“ – картина  на южен нощен пейзаж. Изтънчената оркестрова звукопис извиква в съзнанието ни представи за тайнствена, изпълнена с любовни копнежи нощ. На фона на тихото тремоло на цигулките непрекъснато се чува мотивът на четири низходящи тона. Той се провежда най-напред в цигулките и виолите, след това преминава в обоя, английския рог, флейтата и челестата. Нежните оркестрови багри,  ладовата, ритмична и хармонична променливост рисуват изискана импресионистична картина. Два кларинета в октава встъпват с тъжен меланхоличен напев, който се сменя от танцов мотив, след това встъпва нова каденца – този път във фаготи, които са съпроводени от тихо шумолене и смътни отзвуци от танца , фрагменти от напева, който се смесва с общата звучност. Частта завършва със завръщането на низходящия мотив на нощта.

Втората част – „Малагеня“ –  е любовна песен-танц, една от най-разпространените в Андалусия. Тук колоритната танцова сцена е изящна, пропита от истински испански дух. Тя започва с кратка релефна тема, състояща се от три такта, която звучи във виолончели и контрабаси. Нейното пицикато е тайнствено, дори тревожно. Темата се повтаря, причудливо украсена. Новата, импулсивна тема, изпълнявана от тромпет със сурдина, се повтаря мечтателно от цигулките и извиква представата за поява на солисти-танцьори, кавалер и дама. Все по-оживяващият се танц внезапно е прекъснат от монолога на английски рог. Призивен, изпълнен със страстна изнемога, в завършващата го каденца изведнъж се втурва низходящият мотив от първата част (челеста, солиращи цигулки, виола и виолончело със сурдина). Незадълго се връща и танцът, с който „Малагеня“ завършва.

Поетичната „Хабанера“ – третата част – ни очарова със своя трепетно-страстен характер, ритмиката и носталгичната си образност. Според Алфред Корто „прелестта на наситената и точна оркестрация ѝ придава тембрално богатство и живописност“. Почти през цялото време в „Хабанерата“ се чува един и същ тон, който се повтаря  в неизменен ритъм. Той е нещо като сърцевина, около която се извиват кратки мотиви, изящни хармонии, изпълнени с вяло блаженство. Танцовите мелодии сякаш се носят отдалече и отново изчезват, облечени в цветно, оригинално оркестрово облекло. Отделни кратки низходящи интонации, противоречащи на общото възходящо движение на мелодиите, придават особено лирично и драматично напрежение на музиката. Кратките изблици на цигулките извикват асоциации с бурни танцови движения (хабанерата се танцува с цялото тяло и особено с ръцете, които летят нагоре като птици“).

Финалната част, „Ферия“, е ярък образ на фолклорния празник. Чува се свистене на флейти, тътен на малки барабани, характерното щракане на кастанети, звън на китари, имитирани от струнните. Хота-та се разгръща: започвайки от флейтата, нейната тема постепенно завладява целия оркестър. Чуват се оригиналните мотиви на най-яркия испански народен танц, познати от „Арагонската хота” на Глинка. Появяват се и мотиви от предходните части на Рапсодията. След вълнуващото tutti настъпва внезапен спад. На фона на едва доловими „въздишки“ на ниски струни звучи, както във втората част, импровизацията на английския рог. Мотиви, напомнящи „Прелюдията към нощта“ , водят до връщането на първоначалния раздел. Хота-та се разгръща все по-ярко и по-пламенно, завършвайки с ослепителен вихър.

Какво търсиш днес?