Три години Морис Равел работи върху партитурата на „Дафнис и Хлое”, поръчка за Руския балет на Дягилев. Завършва я през 1912 г., премиерата е в парижкия театър „Шатле” на 8 юни същата година под диригентството на Пиер Монтьо. Хореографията е поверена на Михаил Фокин, в главните роли блестят Вацлав Нижински и Тамара Карсавина, декорите и костюмите са дело на Леон Бакст. Успехът е бледен, но Стравински, обичайно скъп на похвали, отбелязва: „Това е не само най-доброто произведение на Равел, но и един от на-красивите „продукти” на цялата френска музика”. Фокин е инициаторът за сценичната адаптация на древногръцката митична история, разказана в буколическия роман на Лонг през ІІ век сл. Христа. „Бях доволен, че музикант с такъв талант ще напише музика за моя балет” – спомня си хореографът  – „Почувствах веднага, че тя ще бъде необичайна, цветна и най-важното, което искрено желаех – напълно различна от всякаква балетна музика”. За съвместната им работа Равел разказва: „Имах луда седмица в подготовката на оперното либрето. Почти всяка вечер работя до 3 часа сутринта. Това, което усложнява нещата е, че Фокин не знае нито дума френски, а аз знам само да псувам на руски. Въпреки преводачите, можете да си представите аромата на тези срещи”. Композиторът нарича „Дафнис и Хлое” не балет, а „хореографска симфония”. И пояснява: „Намерението ми беше да напиша огромна музикална  фреска, в която исках не толкова да пресъздам истинската античност, колкото да възпроизведа Елада на моите мечти, подобно на онова, което си представят и рисуват френските художници в края на 18 век”.   Равел включва в музикалната тъкан някои елементи на гръцкото изкуство: лидийски лад, неравноделни размери, интонации от гръцки песни, екзотични инструменти като  еолифон (машина за вятър, която напомня древногръцата еолова арфа) и малки чинели, хор, който пее вокали без думи.

В сюжетната линия се преплитат две нишки – пробуждането на любовта у главните герои Дафнис и Хлое. Тези две захвърлени от родителите си деца, са осиновени от овчари. От малки са заедно, но все още не познават страстта. Втората линия са изпитанията, които трябва да преодолеят – опитът на Даркон да похити Хлое, отвличането ѝ от пиратите, изкусителката Ликион, която иска да съблазни  Дафнис. Композиторът майсторски използва система от лайтмотиви: на любовта, на препятствията, на тайнствените божествени сили. Със звуковата четка на тънък импресионистичен художник предава емоционалните състояния на нежен трепет, отчаяние, копнеж, порив, любов чрез удивителни темброви находки и колористични съчетания. Въпреки ярката си симфоничност, музиката на Равел е танцувална и пластична.

След като Дягилев губи интерес към представянето на „Дафнис и Хлое” на други сцени, композиторът съставя две оркестрови сюити от по-важните епизоди в балета. Първата през 1911 г., втората – през 1912. С по-голяма популярност се ползва Втората сюита, в която включва изцяло трета картина на хореографската симфония.  Тя започва с „Lever de jour” („Разсъмване”) – ромоленето на поточетата, птичи песни, озаряващите слънчеви лъчи се сливат със свирнята на пастирите. Дафнис тъгува за отвлечената Хлое.Темата на любовта ознаменува щастливото ѝ спасение от бог Пан. Следва „Pantomime” („Пантомима”) – Дафнис и Хлое изобразяват историята на Пан и Сиринкс. Нимфата отхвърля влюбения бог и изчезва в тръстиките. Отчаян той ги превръща във флейта, на която свири меланхолична мелодия. В танца Хлое пада в обятията на своя любим. „Danse générale” („Общ танц”) – във вахканалията се включват всички герои. Веселието прославя любовта. Тук Равел използва изобретателно петвременен ритмичен размер. Очевидците разказват как танцьорите от руската балетна трупа трудно се справяли с този ритъм. Единственият начин да го поддържат правилно било да повтарят непрестанно мантрата, подсказана им шеговито от композитора: „Сер-гей Дя-ги-лев”…