Средата на 70-те години на 19-и век за Мусоргски е време, в което той размишлява за смъртта. Смъртта, която безмилостно е отнесла неколцина негови приятели и му е оставила незарастващи рани. Под това впечатление са създадени цикълът „Без слънце“ по стиховe на Голенишчев-Кутузов и вокалната балада „Забравеният“, вдъхновена от едноименната картина на Верешчагин. През 1875 Мусорски  директно се обръща към тази страшна тема: той започва да пише цикъл за глас и пиано „Песни и танци на смъртта“. Стиховете са от същия Арсений Аркадиевич Голенишчев-Кутузов – по-млад приятел на композитора, впоследствие член на Руската академия на науките, с когото в периода 1873-1875 Мусоргски дели една квартира, до женитбата на поета.

На 20 април 1875 в едно от писмата си композиторът съобщава: „В момента работим с граф Кутузов над „Danse macabre“ –  две от картините вече са готови, третата е на път, а след нея – и четвъртата!“.

Първоначално Мусоргски е смятал да създаде повече песни, посветени на смъртта. Но след като през 1876 Голенишчев-Кутузов се жени, приятелството между двамата се разпада, за огромно съжаление на композитора, Остават четирите части, първата от които – „Приспивна“ – според бележката върху автографа е завършена на 14 април. Тя е посветена на известната певица Анна Яковлева Воробьова-Петрова. Втората част – „Серенада“ –  е завършена на 11 май и е посветена на сестрата на Глинка – Людмила Иванова Шестакова. Автографът на третата част – „Трепак“ – няма дата, но по свидетелствата на Владимир Стасов тази песен е била написана първа – още на 17 февруари. Тя е посветена на големия руски бас Осип Афанасиевич Петров. Минават две години и композиторът допълва цикъла с още една част – „Пълководец“, която е написана в Царско село на 5 юни 1877. На един от фрагментите на автографа има посвещение на автора на текста. В окончателния си вариант цикълът получава заглавието „Песни и танци на смъртта“. Той е публикуван в редакция на Римски-Корсаков едва след смъртта на Мусоргски.

Вокалният цикъл „Песни и танци на смъртта“ е истински шедьовър в камерния жанр.  В него Мусоргски е вложил цялата си любов към хората и цялата сила на своя протест срещу човешката мъка и страданието. Обикновено цикълът  се изпълнява от бас или бас-баритон в съпровод на пиано, но са известни и „дамски“ интерпретации – например тази на Галина Вишневская. Всяка една от четирите песни – „Приспивна“, „Серенада“, „Трепак“ и „Пълководецът“ рисува по поетичен начин смъртта на определен художествен герой. В първата песен това е дете, във втората- девойка, в третата – пиян, а в четвъртата – войник. Мусоргски ненавиждал смъртта, отнесла мнозина от неговите приятели. Той я наричал „палач“ и  „бездарна глупачка“, която покосява, без да мисли кого взема. И ето че Смъртта се превръща в централна идея на вокалния му цикъл. Но тази идея е превъплътена твърде своеобразно. Особено проницателно пише за това руският композитор Георгий Свиридов: „Смъртта при Мусоргски не е нито добро, нито зло. Тя е стихия, както и самият живот. В нея няма никакво зло – напротив, тя носи сън, покой, избавление от страданията. В тази смърт отсъства какъвто и да било социален елемент: дете, пиян мъж, войник или млада девойка – всички са равни пред нея.  Смъртта е благо, тя е стихията на нощта, противопоставена на живота през деня – деен и активен. През нощта умира детето, но смъртта за него не е страшна, защото приема образа на неговата дойка, която го приспива и го избавя от страданията. На девойката, умираща от треска, Смъртта се представя в образа на прекрасен млад рицар, който ѝ пее любовна серенада… Тя умира в обятията му, изпълнена с пролетен копнеж и любовен трепет…“

„Трепак“ е третата част на цикъла, в нея се рисува картината на замръзващия под воя на свирепа виелица селянин. Тук се появява многократно и началото на  припева „Dies Irae“ – традиционен символ на смъртта. А заключителната част – „Пълководец“ е разгърната картина на полесражение, над което отново властва Смъртта. С тържествуващ монолог в ритъма на мощен церемониален марш, Смъртта-Пълководец обикаля бойното поле. Това е кулминацията и завършекът на целия цикъл.

През втората половина на 20-и век Дмитрий Шостакович прави оркестрова редакция на „Песни и танци на смъртта“ и в този си вид цикълът е изпълнен за първи път през 1962 в град Горки (Нижни Новгород).

текст – Аделина Александрова