Увертюрата към операта „Фиделио” е последната от общо четирите увертюри към единствената завършена опера на ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН.

Началото на ХIХ век въвежда нова сюжетна линия в жанра на операта. Луиджи Керубини, приеман за френски композитор, получава всеобщо признание с оперите си на героични теми. Виена за две години (1802-1803) шумно аплодира неговите творби. Сред публиката и дори сред почитателите на Керубини е и Бетовен.

През 1803 Емануил Шиканедер, либретистът на Моцартовата „Вълшебна флейта” и ръководител на Виенския театър, предлага на Бетовен контракт за опера по негово либрето. Само няколко месеца по-късно – в началото на 1804 – собственик на театъра става барон Браун, който естествено анулира старите договори. Но през есента на същата година на Бетовен отново се предлага либрето за опера – този път върху сюжет по действителен случай от живота на френския писател-драматург Жан-Никола Буйи. Автор на немския текст става Йосиф Зонлайтнер под названието „Леонора, или Триумф на съпружеската любов“. По сюжета на Буйи преди Бетовен опери са писали Пиер Гаво и Фердинандо Паер.

След „героичните” опуси в инструменталната музика на Бетовен – Трета симфония „Ероика”, клавирните сонати „Аврора” и „Апасионата”, цигулковата „Кройцерова” соната – през 1805 е поставена и операта му. И тъй като тя е неуспешна, композиторът прави някои промени и създава изцяло нова увертюра – „Леонора 2”. Тя обаче с нищо не допринася за успеха. В годините, в които оперите на Керубини са „хит”, когато публиката се увлича по неколцина пишещи модно композитори, едва ли Бетовен би могъл да бъде разбран. През 1806 овации събират опери като „Фаниска” на Керубини и „Сарданапал” на Паер, но след увещанията на приятелите на композитора от кръга на граф Лихновски, той отново редактира операта и написва трета увертюра – „Леонора 3”. Тя съответства на вкуса на времето с по-големия си размах и героичен патос, но музиката остава прекалено новаторска за публиката. Коментарите в пресата са обезкуражаващи: „Досега не е била написана толкова несвързана, рязка, хаотична, възмущаваща слуха музика. Редуват се най-резки модулации в наистина отблъскваща последователност. Някои дребни идейки, далечни от какъвто и да е намек за възвишеност, създават неприятно оглушаващо впечатление”.

Керубини също взима отношение по Бетовеновата музика. Според него Бетовен не владее вокалната композиция и затова му изпраща от Париж „Школа за вокално изкуство”. По повод на „Леонора 3” Керубини споделя, че не може да определи основната тоналност, поради множеството модулации. Салиери също се опитва да коригира музикалния вкус на Бетовен.

След този отпор композиторът се връща към операта едва след осем години, през 1814: прави последна редакция и пише последната увертюра „Фиделио”, с която операта е известна днес. А музиката от „Леонора 3” често се изпълнявала като антракт в средата на второ действие.