През есента на 1809 Бетовен получава от дирекцията на Виенския придворен театър поръчка за написване на музика към трагедията на Гьоте „Егмонт“. Идеята да се постави тази творба, която всъщност е публикувана две десетилетия по-рано, е подсказана от актуалните събития: в началото на май 1809 френската армия, предвождана от Наполеон, бързо приближава към Виена. Императорското семейство и придворните напускат града и на 12 май след двудневна обсада столицата на Австрийската империя капитулира. Събитията, описани в пиесата на Гьоте, се случват през 16-и век. Те разказват как нидерландският народ въстава против испанското владичество. Въстанието е оглавено от Егмонт, Граф Ламорал, който скоро загива, но нидерландците побеждават и извоюват своята независимост.

Бетовен високо цени творчеството на Гьоте, с когото се е срещал неведнъж и е писал песни по негови стихове както в ранния, така и в централния период на творчеството си. Той приема поръчката и работи над нея от края на 1809 до пролетта на 1810, както сам казва „изключително от любов към поета“. Създадената музика към „Егмонт“ се състои от увертюра и девет номера. За първи път тя прозвучава на 15 юни 1810, когато трагедията на Гьоте се играе за четвърти път във Виенския придворен театър.

„Егмонт“ привлича вниманието на Бетовен  с редица моменти, които са му особено близки.  Централната идея на цялата музикално-драматична композиция е борбата за свобода и радостта от нейното постигане. Тя е концентрирана в увертюрата, която всъщност е завършена последна. Монолитността на формата в тази увертюра  е съчетана  с ясното усещане на отделните дялове в нея , които наподобяват отделните действия на самата драма на Гьоте. I –  Бавно встъпление  (Sostenuto ma non troppo) — завръзка на драмата; II –  Бърза част  (Allegro) – активно драматично действие, което завършва с трагична кулминация; III — Кода (Allegro con brio) — триумф и тържество на победата. Два контрастни музикални образа, изложени в бавното встъпление, въплъщават непримиримо враждебните сили. Те са и източникът на драматичното развитие и тематична основа на увертюрата.

„Егмонт“, както и „Кориолан“ и „Леонора 3“, е сред най-добрите образци в жанра и най-типични за мисленето на Бетовен като симфоник. Увертюрата бързо заема своето място на концертната сцена, където става едно от най-любимите симфонични произведения на композитора. В тази увертюра най-пълно и сбито са въплътени типичните идейни и стилови черти на Бетовен: героиката на борбата за свобода, изискваща мобилизиране на всички сили и свидни жертви; ярък, отчетлив тематизъм и яснота на формата, насочени към най-широк кръг слушатели. „Изпипана“ прекрасно до последния детайл, със своя дълбок вътрешен замисъл тази увертюра е изключително явление дори в творчеството на самия Бетовен. Нейната основна идея за движението  от мрака към светлината и  от страданието към радостта, е аналогична на основната идея в Петата и Деветата симфонии на композитора.