През 1812 Бетовен пише една след друга две светли симфонии – Седма и Осма. Но това съвсем не е светло време за самия него. Вече от десетилетие той е принуден поради глухотата си да преустанови концертните си изпълнения, ограничава общуванията си, живее в самота. И въпреки това създава тези изпълнени с виталност опуси. Но макар, че са писани по едно и също време и във всяка от тях присъства жизнерадостната динамика на танцувалните жанрове, двете творби са много различни. Докато Седмата сякаш е отправена напред, към изкуството на романтизма, ОСМА СИМФОНИЯ обръща отново поглед назад към традициите на миналите епохи, пречупени през призмата на уникалната Бетовенова стилистика. 

Началното Алегро донякъде напомня Хайдновите симфонии с тяхната уравновесена контрастност и симетрична структура. Втората скерцозна част (в Осма симфония няма лирична част) е тънка пародия на метричната пулсация в раннокласическата музика, в основата на мелодичното движение лежи ритъмът на махалото, което неотстъпно отмерва такта. Главната тема на това Алегрето е и тема на шеговит канон, съчинен от Бетовен в чест на неговия приятел, изобретателя на метронома Йохан Мелцел (той е изготвил и слуховите тръби, с които си е служил Бетовен редом с „разговорните тетрадки”). В третата част оживява старинен придворен менует, с комично подчертана повторност на танцовия мотив и помпозно звучащи духови инструменти. В стремително бързия финал с остър хумор Бетовен възпроизвежда буфонадния характер на рондо-финалите в инструменталната музика на ХVІІІ век. „Във финала, един от най-големите симфонични шедьоври на Бетовен” – пише П. И. Чайковски – „има безграничен хумор, неочаквани епизоди, поразителни контрасти в хармонията и модулацията, безброй най-нови, гениално изобретени оркестрови ефекти.”

Завършена за 4 месеца, Осма симфония е премиерно изпълнена на 27 февруари 1814 в „Redoutensaal” във Виена. На този концерт прозвучава отново и Седма симфония, под диригентството на автора, въпреки, че по това време той вече окончателно е загубил слуха си. Осма симфония не била посрещната така възторжено, както Седма, мненията на критиците се разделили, но самият Бетовен споделил пред своя ученик Карл Черни, че я счита за „много по-добра” от Седмата. Такава била оценката и на Бърнард Шоу, който в музикалните си критики пише, че в „най-фините нюнси Осмата е по-добра”. Някои виждат в нея „красив, шеговит поглед назад към Хайдн и Моцарт”, съвременният немски музиколог Мартин Гек коментира уникалността на Осмата, подчертавайки „новаторската разработка на мотиви и теми, атрактивния контрапункт, фуриозните ритми, внезапните превключвания от пиано към форте и идиличните, почти химнови епизоди”. 

С Осма симфония завършва средният, извънредно активен период на Бетовен, донесъл едни от най-зрелите, върхови творби в неговото творчество.