В продължение на около четири години ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН носи идеята си за Симфония №5 (1808). Сред ръкописите на Третата симфония „Ероика“ от 1804 са открити ескизи на Пета и Шеста, а между- временно той написва и изпълнява Четвърта симфония. Известно е, че творческият процес при него, за разлика от Моцартовия, протича с много корекции и търсене на варианти.
През първите години на ХІХ век за композитора настъпват лични и творчески драми. Преодолява кризата на прогресиращата си глухота, времето на уединение, отчаяние и терзания. Красноречиво свидетелство за състоянието му дават епистоларното му наследство и „Хайлигенщадтското завещание“ (1802): „… малко не достигаше, за да свърша със себе си. Само то, изкуството ме задържа”.
В писмо от 1801 до своя приятел Вегелер Бетовен пише: „Освободи ме само наполовина от това нещастие и аз отново ще се превърна в завършен, зрял човек. Трябва да знаеш, че съм толкова щастлив, колкото е възможно на тази земя – не съм нещастен. Не! Не бих го понесъл! Ще сграбча съдбата за гърлото! Няма да позволя да ме покори! О, колко красиво е да се живее… да се живее хиляди пъти!“
В миналото на Бетовен остават ранните години на семейни огорчения, първата му среща с Моцарт през 1787, обучението му по композиция при Хайдн от 1792. Дотогава той активно концертира и получава славата на виртуозен пианист. Заради Хайдн напуска Бон и се установява във Виена.
Но в началото на века Бетовен е завладян от революционния дух на времето, от пристрастията си към На- полеон и френския героичен стил в музиката. И декларативно превръща „героичната“ тема в свой творчески лайтмотив. Така създава „Ероика“, клавирните сонати „Аврора“ и „Апасионата“, цигулковата „Крой- церова“ соната. След 1804 той се заема с написването на единствената си опера „Фиделио“. Влиянието на идеите на френската революция и на френския музикален “grand style” върху Бетовен продължават почти до 1812-1814. Неговият съвременник Е. Т. А. Хофман сочи конкретни отражения например на Керубини върху увертюрата „Кориолан“, а Шуман открива подобни влияния на Меюл в Петата симфония на Бетовен. Но симфониите са жанра, в който композиторът продължава традициите на Карл Филип Емануел Бах, Хайдн и Моцарт.
В основата на Петата симфония е кратък мотив, превърнал се едва ли не в олицетворение на Бетовеновия стил. Христоматийно е тълкуването на съдържанието като преодоляване на скръбта и страданието, като духовната победа на човека и волята му, а на основния мотив – като тема на Съдбата. Този мотив преминава през всички етапи на първата част. По свидетeлство на Бетовеновия уче- ник Карл Черни, темата е била „подсказана“ от птича песен. Втората част е построена като вариации на тема. Третата е скерцо, което отново интерпретира „мотива на съдбата“. Кулминацията му довежда до последната четвърта част и до мажорния марш – финален апотеоз на симфонията.
В историята на инструменталното развитие тази симфония има уникално място. Бетовен за първи път в симфоничния жанр въвежда тромбони, контрафагот и пиколо. Преди него тромбони използва единствено Моцарт в операта „Дон Жуан“ в сцената на проклятието.
Петата симфония (както и следващата Шеста) Бетовен посвещава на граф Андрей Разумовски, руски цар- ски посланик в Австрия, и на Йозеф Франц Максимилиан, Седми принц Лобковиц. И двамата са били негови покровители. За единия от тях Игнац Зайфрид уточнява: „Бетовен се чувства при Разумовски като у дома си така, както кокошката в курника си. Всичко, което се написва, се взима топло и веднага се опитва в тигана“.
Първото публично изпълнение, както обичайно се случва, не носи полагащия се на симфонията успех. В бенефис на композитора от 22 декември 1808 са били включени творби, написани през последните две години: Пета и Шеста симфония, Четвъртият клавирен концерт (някъде се споменава, че е бил Третият концерт), увертюра „Кориолан“, меса До-мажор и Фантазията за пиано, хор и оркестър, опус 80. Концертът преминал без успех по ред причини – грандиозна програма с над 4-часова продължителност; съвършено не- отоплен салон на Виенския театър; слаба подготовката на изпълнителите. Към това се добавят резките реакции на Бетовен по време на репетициите, конфликтите му със солистите и оркестрантите, което довело до изгонването му от залата.
Когато Менделсон пресвирил откъси от тази симфония на Гьоте, последният казал: „Това е потресаващо, необикновено. Човек би могъл да очаква къщата да се срути“.