Четвъртата симфония заема особено място в музикалното наследство на ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН. Тя е едно от редките му лирични произведения в областта на голямата симфонична форма. Изпълнена с идилични картини и топли искрени чувства, тази симфония е озарена от светло щастие и неслучайно е толкова любима на композиторите-романтици, които черпят от нея източник на вдъхновение. Роберт Шуман я нарича „ стройна елинска девойка между двама исполини – Третата и Петата симфонии“.

Творбата е завършена в средата на месец ноември 1806 – по времето, когато Бетовен работи над своята Пета симфония. По думите на големия изследовател на творчеството на композитора – Ромен Ролан, тя е създадена на един дъх, без обичайните предварителни ескизи и е като „чисто цвете, съхранило благоуханието на онези дни, най-ясните в неговия живот“.

Месеците, предшестващи появата на Четвъртата симфония, наистина са от най-щастливия период в живота на Бетовен. Композиторът  прекарва лятото на 1806-а в замъка на унгарските графове Брунсвик. Там той дава уроци по пиано на сестрите Тереза и Жозефина, които са прекрасни пианистки, а техният брат Франц по думите на Бетовен е „негов най-добър приятел и брат“. Именно на Франц  е посветена  завършената по онова време знаменита клавирна соната опус 57, наречена „Апасионата“. Любовта към Жозефина и Тереза изследователите отнасят към най-сериозните чувства, които някога е изпитвал Бетовен. С Жозефина той споделя най-съкровените си мисли, бърза да й покаже всяко ново нещо, което е написал. По-голямата й сестра Тереза смята, че Жозефина и Бетовен просто са създадени един за друг. От друга страна, икономката на Тереза разказва за любовта между нея и композитора и дори за несъстоял се  техен таен годеж. Във връзка с това, Бетовен признава: „Когато мисля за нея, сърцето ми бие така силно, както в онзи ден, когато я срещнах за първи път“. Година преди смъртта му, Бетовен е видян да плаче над портрета на Тереза, който той целува, с думите: „Ти беше така прекрасна, така съвършена, че приличаше на ангел“ . Тайният годеж, ако такъв изобщо се е състоял, е в края на май 1806. Точно по това време Бетовен работи над своята Четвърта симфония.

Творбата носи посвещение: „На благородния силезиец – Граф фон Оперсдорф“. Но макар графът да е платил ексклузивните права на симфонията за първите шест месеца, на премиерата тя не е изпълнена от неговия оркестър. Симфонията  прозвучава за първи път през 1807 година във Виена, на  частен концерт в дома на друг покровител на Бетовен – Принц Лобковиц. А официалната премиера е година по-късно – през месец април 1808 във Виенския „Бургтеатър“. На следващата година са публикувани и оркестровите щимове , но цялата партитура излиза от печат едва през 1821. Ръкописът, който по онова време е бил притежание на Феликс Менделсон-Бартолди, днес се съхранява в Берлинската държавна библиотека и може да бъде видян онлайн.

Симфонията е в четири части. Първата от тях рисува романтична картина, в която сонатното алегро е сякаш обляно със светлина и се отличава с класическа яснота.

Втората част е типично бетовеново адажио в сонатна форма, съчетаващо  напевни, почти вокални по характера си теми, с непрекъснати ритмични пулсации, които придават на музиката особена енергия и драматизиращо развитие.

Третата част напомня често използваните в симфониите на Хайдн грубовати, изпълнени със селски хумор менуети, макар Бетовен още след Втората си симфония да отдава своите предпочитания на Скерцото. А Финалът изглежда особено романтичен след класическия Менует. В него сякаш пърхат някакви причудливи, лекокрили същества. Независимо от лекото, непретенциозно съдържание на тази част, Бетовен все пак не се отказва от разгърната разработка и кода, чийто характер е шеговит. Всяка фраза завършва с дълга фермата, която сякаш предвещава дълбок размисъл…. Но не,  това е просто хумористичен щрих и симфонията приключва задъхано, в бързо темпо.