ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН започва да пише Третата си симфония в началото на октомври 1802 в Хайлигенщат, малко преди да остави прочутото си „Хайлигенщатското завещание“ на 10 октомври 1802, отразяващо покрусата му от настъпващата глухота:
„… малко не достигаше, за да свърша със себе си“ – пише той – „Само то, изкуството ме задържа”.
Бетовен напуска Виена за известно време по съвет на д-р Шмит, който през пролетта на 1802 препоръчва на 32-годишния композитор да се установи на някое тихо място, за да пощади слуха си. Бетовен наема малка селска къща в Хайлигенщат. В свое писмо до приятелите си той пише: „Живея само с нотите, едва завършвам някоя композиция, а вече започвам друга. Непрекъснато съм зает с три или четири произведения едновременно”.
През лятото на 1802 в Хайлигенщат Бетовен подготвя ескизи от клавирна музика, цигулкови сонати, завършва Втората си симфония. „Аз съм само донякъде доволен от сегашните си творби. – казва композиторът – От днес поемам нов път“. Първите две симфонии следват явно образците на симфониите на Хайдн, докато новият път се представя от Третата симфония. Тя е първият шедьовър на Бетовен и отбелязва края на един период на търсене на собствен език и изразителност.
В „Музиката на западната цивилизация” Пол Хенри Ланг описва симфонията така: “Едно от най-неразбираемите дела в изкуствата и литературата, най-голямата самотна крачка е направена от един-единствен композитор в историята на симфонията и в историята на цялата музика”.
Първоначалното посвещение на симфонията е на Бонапарт. Ентусиазмът на Бетовен по отношение на Френската революция датира още от следването му в Университета в Бон през 1789. През през 1798, тогавашният френски посланик във Виена, генерал Жан-Батист Бернадот, предлага на Бетовен да напише произведение за прослава на „героя на века” – Наполеон. Шест години по-късно Бетовен прави посвещение на Първия консул с Третата си симфония: „Голяма симфония, озаглавена Бонапарт” или „Написана за Бонапарт”. В началото на века Бетовен е все още под влияние на революционния дух на времето си, от пристрастията си към Наполеон и френския героичен стил в музиката, резултат от което са освен „Ероика“, клавирните сонати „Аврора“ и „Апасионата“, цигулковата „Кройцерова“ соната.
Но когато Наполеон се провъзгласява за император, Бетовен изразява разочарованието си: „Той не е нищо повече от един обикновен човек. Сега той ще погази всички човешки права… той ще се превърне в тиран”.
През 1806 симфонията получава названието „Голяма героична симфония в памет на един велик човек”, който вече не е Наполеон, а въображаемият герой, олицетворяващ идеите на композитора. Все пак Бетовен запазва известни симпатии към Бонапарт и след като научава за смъртта му, припомня за написаната от него 17 години по-рано музика в писмо до Шиндлер от 1821.
Всяка от частите на симфонията е забележителна като драматургия, хармония, организация на формата, тематичен материал, мащабност и сложност в съвършена архитектоника. Първата част е сонатна форма, която, сравнена с предшествениците й, е далеч по-свободна и гъвкава. Траурният марш като втора част е ненадминат жанров образец. Третата част – скерцо – е много важна по функцията си в цикъла – като балансьор, като връщане към енергията, натрупана в първата част. Финалът е брилянтна вариационна форма, превърнала се в христоматиен пример за вариации върху две теми (или двойни вариации). Този материал Бетовен ползва още в две свои произведения: в балета „Творенията на Прометей” и в клавирните вариации опус 35.