ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН започва да пише своята Симфония № 2 в ре мажор, оп. 36 по време на един от най-депресивните периоди от своя живот и същевременно най-успешен в неговото творчество. Виенският му период от 1802 до 1812 е най-продуктивният в творческата му биография. Тогава композира и шест от деветте си симфонии. Получава множество поръчки за нови произведения.
През 1801, когато Бетовен работи над Втората си симфония, посветена на неговия покровител княз Карл Лихновски, той се радва и на вече издадени творби. Оттогава е и Сонатата му за пиано № 14 оп. 27, позната като „Лунна“, а неговата балетна партитура „Творенията на Прометей“ оп. 43 има изключителен успех с 23 изпълнения през 1801 – 1802.
Писмата на Бетовен осветляват тези изключително драматични за композитора години и разкриват дълбокия психологически контекст на преобладаващия оптимистичен характер във Втората симфония. Композиторът за първи път споделя на своите близки приятели д-р Франц Герхард Вегелер и Карл Аменда за постепенното си оглушаване. Той изразява своята несломимост и увереност, че ще се пребори със Съдбата, че няма да ѝ позволи да го „смаже напълно“.
Политическите събития също рефлектират върху творческия дух и музиката на композитора. Това е времето, когато Европа е на ръба на войната с Франция и Наполеон Бонапарт. Бетовен е силно повлиян от революционните идеи на Бонапарт, както и от френската маршова музика. Някои от тези настроения зазвучават и в неговата Втора симфония, особено в оркестрацията ѝ. Но, както е известно, след обявяването на Наполеон за император (1804) композиторът е разочарован и задрасква в посвещението на своята трета симфония „на Бонапарт“ (1806).
Въпреки бързото влошаване на слуха му и нарастващото чувство на изолация от обществото Бетовен създава оптимистична, проникната от силата и решимостта му да победи Съдбата творба. Дори Хектор Берлиоз коментира през 1862, че „всичко в тази симфония се усмихва“. Композиторът успява да запази до голяма степен музиката си от своята раздираща мъка.
По-голямата част от Втората симфония е композирана през лятото на 1802, когато Бетовен се премества във виенското предградие Хайлигенщат. През октомври пише писмо – вълнуваща лична изповед до братята си Карл и Йохан, известно като неговото Хайлигенщатско завещание. Той им съобщава, че слухът му се влошава и им завещава инструментите си: „С радост очаквам смъртта“ – споделя Бетовен. И признава, че е започнал да чува трудно още през 1796, в началото на творческата си дейност.
Въпреки че не е сред най-изпълняваните Бетовенови симфонии и обикновено като начало на новаторския стил на композитора се дава за пример Третата му симфония, Симфония № 2 има важно място в творчество на композитора – със своя вдъхновен патос тя предвещава героичния стил и новата симфонична изразност в „Ероика“.
Бетовен често е критикуван от своите съвременници, че цени повече новаторството от красивата музика. В този дух са и някои от рецензиите за неговата Втора симфония след премиерата ѝ на 5 април 1803. Представена е във Виенския театър заедно с още три негови произведения: премиерата на ораторията „Христос на маслиновата планина“, Третия му концерт за пиано, изсвирен от композитора, както и изпълнение на Първата му симфония. Не е чудно, че сравнена с Първата, Втората е приета резервирано.
Бетовеновият новаторски творчески гений е забележително последователен. Всяка следваща симфония е поредно бляскаво въплъщение на неговите разгръщащи се като замисъл и реализация идеи. В мрачното величие на бавното въведение на Втората симфония Бетовен сякаш се обръща назад към Моцарт и Хайдн и особено към Моцартовата „Пражка“ симфония (също в ре мажор), но също така хвърля мост към бъдещето, към началото на неговата Четвърта и Седма симфония. Пропорциите и хармоничните детайли също са новаторски и вътрешно последователни, отразени са в цялата симфония, особено в разгърнатата кода към финала.
Драматургично симфонията следва класическия четиричастен цикъл.
Първата част (Adagio molto – Allegro con brio) започва мрачно, но като цяло сонатното алегро е изпълнено с енергия и виталност. Въведението е много по-дълго от това на Първа симфония, изпълнено е с драматични контрасти, мелодично разнообразие и подобно на „Пражката“ симфония на Моцарт представя сложния тонален план на цялото произведение.
Съзерцателното Larghetto е една от най-дългите Бетовенови бавни части. Тя е красив контраст в цикъла, откроява се с елегантни мелодии и по-камерна оркестрация.
Вместо изящен менует, Бетовен изгражда третата част като скерцо (Scherzo. Allegro vivo), изпълнено с жизнерадостна енергия. Бързото темпо, отчетливите артикулации, изместването на метричните акценти, честите промени в динамиката и регистрите припомнят жизнеността на първата част. За разлика от първия дял на скерцото, в който преобладава минор, пасторалното трио е мажорно, изпълнено е със светлина.
Четвъртата част (Allegro molto) е енергичен финал, изтъкана е с Бетовенови шеги, които реторично релефно продължават темата за радостта от живота в скерцото с използвани различни оригинални композиционни похвати: недовършени фрази в диалозите между отделните инструменти, променящи се акценти, ритмична накъсаност и пр. Обширната кода завършва с ярък триумфален ре мажорен финал. Този подход е Бетовеновата визия в бъдещите му симфонии, която следват и композиторите от XIX век.
текст – Елисавета Вълчинова-Чендова