Соната за пиано №14, оп. 27 №2, "Лунна", аранжимент за пиано и оркестър от Георги Черкин

В края на 1800 г., в аристократичния дом на семейство Брунсвик, където преподава пиано на сестрите Тереза и Жозефина, Бетовен се запознава с току-що пристигналата от Италия тяхна братовчедка – Графиня Жулиета Гуичарди. Скоро след това той става неин учител по пиано и попада в плен на неустоимия й чар. През ноември 1801 г. композиторът пише на своя приятел Франц Герхард Вегелер: „тя ме обича и аз я обичам“. Няколко месеца по-късно се ражда прочутата Соната в до диез минор опус 27 No2 – Sonata quasi una fantasia, която впоследствие става известна като „Лунната соната“. Тя е посветена на Жулиета Гуичарди и мнозина изследователи предполагат, че именно графинята е неговата „безсмъртна любима“, на която Бетовен завещава всичко, и за която пише в тайнственото писмо, намерено след смъртта му: „Мислите ми бягат към теб, моя безсмъртна любима; понякога радостни, понякога тъжни, в очакване да разбера дали Съдбата ще ни чуе… Мога да живея пълноценно единствено с теб, иначе това не би било живот…“ това е първата дълбока любовна страст на композитора, съпроводена от също толкова дълбоко разочарование. Обектът на неговата привързаност за съжаление се оказва съвършено недостоен. Много скоро след запознанството им, Жулиета Гуичарди прехвърля своите симпатии към Граф роберт Галенберг – празен човек и бездарен композитор – и двамата вдигат сватба на 14 ноември 1803 г., след което се преместват да живеят в Неапол. Но бетовеновият гений, одухотворен от любовта, създава поразително произведение, което необикновено силно и обобщено изразява драмата на неговите вълнения и порива на чувствата му.

Една от най-известните бетовенови творби, за своите близо 220 години съществуване Лунната соната неизменно предизвиква възторга на музикантите и всички, които обичат музиката. Тази соната специално са харесвали и ценили Шопен и Лист (последният остава в историята с гениалната си нейна интерпретация). Дори Берлиоз, който като цяло е доста равнодушен към клавирната музика, открива в първата й част поезия, която не може да бъде изразена с човешки думи. Искрена и завладяваща, музиката на Бетовен стига директно до сърцата на слушателите. Невъзможно е да не се поддадеш на нейното въздействие – може би защото тя изразява непосредствено чувство. Първата й част – Аdagio sostenuto – е написана в особена форма. В нея можем да забележим сърцераздирателната скръб на самотната любов, която според Ромен Ролан наподобява „огън без храна“. Той е склонен също да тълкува първата част в духа на меланхолията, жалбите и риданията. Музиката тук е емоционално богата, тя лесно може да бъде асоциирана с жанра на ноктюрното. В нея откриваме и спокойна съзерцателност, и тъга, и тежки предчувствия. Всичко това е гениално изразено от Бетовен в границите на съсредоточен размисъл. Такова е началото на всяко дълбоко и задължаващо чувство – то се надява, тревожи се, вниква с трепет в собствената си пълнота, в цялата власт на преживяванията. Това е признание пред самия себе си и развълнувана мисъл за това какъв трябва да бъдеш и какво трябва да правиш.

Във втората част Аllegretto нещата се разглеждат „отвън“. Лист сравнява тази част с „цвете между две пропасти“. Сравнението е поетически блястящо, но все пак доста повърхностно. Според друг изследовател – Нагел – това е „картина на реалния живот, в който прелестни образи пърхат около мечтаещия“. Но макар и по-близо до истината, това сравнение също не е достатъчно, за да се разбере докрай идейният замисъл на сонатата. Ромен Ролан се въздържа от детайлна характеристика и се ограничава с думите „Всеки може с точност да оцени желания ефект, постигнат от тази малка картина, която е поставена именно на това място в произведението. тази игрива, усмихваща се грация, неизбежно предизвиква засилване на скръбта – нейната поява превръща душата, която отначало е плачеща и потисната, в страстна фурия“.

Финалът на сонатата – Presto agitato, извиква удивление с неудържимата енергия на емоциите си. Истински шедьовър на страстната изразителност, той прилича на поток от вряща лава. Вместо да се успокоят и да затихнат, напрежението и драматизмът нарастват още повече и констрастът на емоциите е максимален. Образният смисъл на тази част е в грандиозната схватка между емоциите и волята, във великия гняв на душата, което не съумява да овладее своите страсти. Тук вече няма и следа от възторжено-тревожната мечтателност на първата част и измамните илюзии на втората – страстта и страданието се впиват в душата с невиждана до този момент сила. Окончателната победа още не е постигната. В дива схватка се вплитат преживяванията, волята, страстта и разумът. И дори кодата на сонатата не носи очакваната развръзка – тя само утвърждава продължението на борбата… популярното и удивително удачно наименование Лунна соната, утвърдено по инициатива на поета Лудвиг Релщаб, който сравнява музиката на първата част на сонатата с пейзаж от Фирвалдщетското езеро в лунна нощ, неведнъж е срещало възражения. Най-яростно сред протестиращите се откроява пианистът Артур Рубинщайн. „Лунната светлина“ – пише той – изисква в музикалното изображение да има нещо мечтателно, меланхолично, замислено, изобщо нежно светещо. А първата част на сонатата в до диез минор е трагична от първата до последната нота (за това намеква и минорната тоналност) и по този начин изобразява покрито с облаци небе – мрачно душевно настроение. последната част пък е бурна и страстна, следователно рисува нещо съвсем противоположно на кротка светлина. единствено миниатюрната втора част допуска минутно лунно сияние…“

И въпреки това, названието „Лунна“ се е съхранило непроменено до наши дни – то се оправдава с обяснението, че една-единствена поетична дума може да обозначи толкова любимо за слушателите произведение, без да се налага указването на опус, номер и тоналност.

Лунната соната, особено нейният финал, са послужили като вдъхновение за Фридерик Шопен при написване на неговата „Фантазия-емпромтю” в до диез минор. Смята се, че тази пиеса е израз на почитта на Шопен към музиката на големия немски класик. Според думите на музиковеда Ернст Остер „това е един от редките случаи, в които един музикален гений разкрива пред нас (макар и само чрез средствата на своя собствена композиция) какво точно чува в музиката на друг гений.“. А немският пианист и композитор Карл Бом написва пиеса за цигулка и пиано, наречена „Медитация“ оп. 296, в която прибавя цигулкова мелодия върху непроменената първа част на Лунната соната на Бетовен.

Минали събития



Какво търсиш днес?