Репутацията си младият ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН спечелва като пианист – виртуоз, импровизатор и композитор. Освен соловите си клавирни опуси, петте клавирни концерта, Фантазията за пиано, хор и оркестър, Тройния концерт, той оставя и по-непопулярните партитури на незавършения концерт в Ми-бемол мажор WoO 4, Рондо за пиано и оркестър WoO 6 и клавирната версия на Цигулковия му концерт.
Третия клавирен концерт е създаван в продължение на повече от шест години между 1797 и 1803 по време на психологическа борба с първите признаци на глухота. Почти до премиерата му на 5 април 1803 и дори по време на първото изпълнение в програмата на втория му бенефис в новия Виенски театър на Емануел Шиканедер Бетовен все още импровизира клавирната партия. Каденцата е написана по-късно – през 1809. Първото издание излиза след година с посвещение на принц Луи Фердинанд Пруски – любител музикант.
Съществуват документирани спомени на Фердинанд Рис, ученик на Бетовен, присъствал на първото представяне на концерта от композитора и изпълнител на втората му премиера година по-късно. Рис твърди, че репетицията е била само една, започнала е в 8 сутринта при „пълна бъркотия“. Оркестрантите са били подбрани чрез конкурс и се е предполагало, че са най-добрите във Виена. Рис си спомня: „Беше ужасно. В 2:30 ч. всички бяха изтощени и недоволни. Принц Карл Лихновски (покровител на Бетовен), който беше на репетицията от самото начало, изпрати големи кошове с намазан с масло хляб, студени меса и вино. Той покани всички музиканти да си помогнат и колегиалната атмосфера беше възстановена.”
Игнац фон Зайфрид, също ученик на композитора, който е прелиствал нотите му по време на премиерата, съобщава: „Имаше празни страници с тук-там по нещо надраскано, наподобяващо египетски йероглифи. Той свири предимно по памет, тъй като очевидно малка част от нотния текст беше на хартия. И така, когато стигнеше до края на някакъв невидим пасаж, той ми кимваше и аз обръщах страницата. Притеснявах се да не пропусна подобно кимване, което го забавляваше много, и споменът за това на нашата празнична вечеря след концерта го изпрати в бурен смях“.
Третият концерт, като близък по време на Хайлигенщадското завещание на композитора (1803), несъмнено отразява вътрешното му чувство на драматизъм. Тоналността е съответно до-минор, любима за него в изразяването на трагизъм и в други опуси: Пета симфония, Осма клавирна соната, увертюра „Кориолан“, траурния марш от Трета симфония. В края на XVIII и началото на XIX минорните тоналности са избягвани в концертната практика. От 24-те си концерта Моцарт създава само два минорни, а през 1815 Карл Мария фон Вебер даже казва, че минорната тоналност не вдъхновява публиката.
Музиката на Третия концерт концентрира типичната Бетовенова готовност за противодействие, патос, мощна енергия, борба за преодоляване на съдбата. В него се прави опит да се пренебрегнат външните ефекти в полза на по-голямата дълбочина и драматизъм, да се промени концепцията на концертната форма, както и клавирната техника. Пианото от ХVIII век, за което Бетовен създава този концерт, е различно от съвременното. То е било с по-мек звук и по-малки технически възможности. Но представата за богатството на звука на така нареченото “голямо пиано” оживяват във въображението му и започват да се осъществяват в този концерт. И едва през 1818 той получава “голямото пиано” от Бродууд – и съответно търсения от него звуков прототип.
Първата част на Третия концерт е поле на конфликти – на страст и покой, на динамика и съзерцание. Втората част настъпва като просветление със своята „поезия“ и в някаква степен е път към музиката на Шопен и Шуман. Третата част е по традиция рондо с многократни и разнообразни тематични промени.
Концертът е признат за удачен: „Всеобщ музикален вестник“ пише, че „несъмнено творбата е сред най-добрите произведения на Бетовен“, а в известния Музикален речник на Гербер от 1812 се казва, че „това е най-висшето творение от създадените в жанра“.
текст – Милена Божикова