Прочутите инструментални концерти на ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН – петте клавирни, цигулковият и тройният (за пиано, цигулка и виолончело) повече от две столетия са неизменна част от репертоара на всички големи изпълнители, познати и обичани от най-широка аудитория. С намереното съвършено равновесие между бляскавата виртуозност на солиращия инструмент и богатството на симфонично разгърнатия оркестър, тези майсторски шедьоври са се превърнали в еталони на концертната форма за следващите поколения творци.

Концерт за пиано №5, известен като „ИМПЕРАТОРСКИ”, се счита за последния концертен опус за пиано на Бетовен (през 1815 г. той пише и Шести концерт в ре мажор, който обаче остава незавършен). Композиран е между 1809 г. и 1811 г. във Виена, в трудното време на ожесточени сражения с Наполеоновите войски, когато Виена е обсадена и принудена да се предаде. По това време Бетовен пише на своя издател: „Какво разрушение и опустошение цари наоколо! Нищо, освен барабани, канонади и всевъзможни човешки страдания…”

Концертът е посветен на ерцхерцог Рудолф (Йоханес Йозеф Райнер фон Хабсбург-Лотринген), най-малкият син на император Леополд ІІ, архиепископ на Оломоуц и по-късно кардинал. Той е бил ученик на Бетовен, става негов покровител и близък приятел повече от 20 години. На него са посветени 14 от творбите на композитора (сред които и сонатата Hammerklavier и Missa Solemnis), а той самият също е композирал и публикувал под псевдоним. Първото прозвучаване на концерта било на 13 януари 1811 в двореца на принц Йозеф Лобковиц във Виена, солист бил самият ерцхерцог Рудолф. Публичната премиера била на 28 ноември същата година в „Гевандхаус” в Лайпциг под диригентството на Йохан Филип Кристиан Шулц, със солист Фридрих Шнайдер, органист на прочутата Бахова църква „Св. Томас”. И едва на 12 февруари 1812 концертът прозвучава за първи път във Виена в изпълнение на известния пианист и композитор Карл Черни, също ученик на Бетовен. Названието „Императорски” не е авторско, а е поставено от Йохан Баптист Крамер, английският издател на партитурата на концерта, вероятно продиктувано и от посвещението, и от внушителната, необичайно мащабна творба, с продължителност над 40 минути (само първата й част, със своите 582 такта, надвишава по брой на тактовете първите части на Петата и Деветата симфонии). Това начално Алегро започва необичайно – без оркестрова интродукция, направо с виртуозна каденца на солиращото пиано, последвана от интензивен диалог със симфонично разгърнатия оркестър, преминаващ през потока на контрастни, непрестанно променящи се теми. Следващото Ларго, изпълнено със съкровеността  на поетично ноктюрно, разтваря едни от най-възвишените страници на Бетовеновата музика. И в замиращия си край деликатно прелива в устремната динамика на виталното финално Рондо. И това сливане на частите също е едно от необичайните за времето новаторски решения на Бетовен в този концерт.