Наред с музиката в бродуейски стил на „Уестсайдска история“ или „Кандид“, Бърнстейн има три симфонии – с програмно съдържание – „Иеремия“, „Времето на тревогите“ и „Кадиш“ (провокирана от убийството на Кенеди). Втора симфония е вдъхновена от забележителната едноименна поема („Времето на тревогите: барокова еклога“; The Age of Anxiety: A Baroque Eclogue) на Уистън Хю Одън. Когато се появява поемата през 1947, тя не само, че не прави впечатление, но обратното – предизвиква определението „провал“ от страна на критиката в притурката за литература на The Times. Само броени месеци след това Одън получава „Пулицър“ (1948) за нея. Йосиф Бродски го нарича „трансатлантически Хорацио“, Томас Елиът е впечатлен. Л. Бърнстейн възприема творбата като разтърсваща с „поетичната си виртуозност“. Поемата, която е твърде обемна в съдържанието си от 80 страници, отразява драмата на съвременниците му, периода след Втората световна война, реалната и емоционална разруха, разпада на нравите, въпросът за нормалността и човешките странности, лутането вследствие на всичко това и генералния извод за единствената спасителна сила на вярата. Поемата на Одън внушава атеистичния натиск на битието и прозрението за вярата. Всъщност идеята за творба по Одън идва от приятеля на композитора – Ричард Адамс Ромни в негово писмо то 25 юли 1947, който му предлага да „опита“ нещо по поемата „Времето на тревога“. Бърнстейн потвърждава, че темата за „трудното и проблематично търсене на вяра“ го вълнува отдавна. След като написва симфонията в много кратки срокове, той я посвещава на Кусевицки, който от своя страна дирижира премиерата с Бостънския симфоничен оркестър на 8 април 1949 г., а композиторът изпълнява клавирната партия. Скоро след това хореографът Джеръм Робинс поставя балет по откъси от творбата с премиера в Ню-Йорк.
През 1965 Бърнстейн редактира партитурата, поради – както той се изразява – буквалното придържане към сюжета, формата и образите в поемата. Композиторът добавя клавирна каденца и преработва финала.
Сюжетът на поемата и на симфонията започва с четирима самотни непознати – трима мъже и една жена: Малин, Куант, Ембъл и Розета, които се срещат във военен бар в Ню Йорк и прекарват вечерта в размишления върху човешкото битие. В стила на „барокова еклога“ (пасторална поема в диалогова форма), героите говорят в дълги монолози, с малко разграничение между отделните гласове.
Разделен е на шест части: в „Пролог“-а са представени героите; в „Седемте възрасти“ те се събират в сепаре „на питие“ и обсъждат човешкия живот, разделяйки го на седем нива – от детството до смъртта; в „Седемте етапа“, вече полуопиянени, в транса на своите мечти се отдават на символично търсене на исконното щастие; във втората част в „Панихида“, се оплаква загубата на фигурата на „бащата“; „Маската“, представя парти до късно в апартамента на Розета, където пламналата любов между Розета и Ембъл не се развива; и „Епилог“, в който се отрезвяват всички копнежи, зората пуква и всеки от героите се връща в реалността отново сам.
По повод отбелязването на 100-годишнината на композитора през 2018 г. Втората симфония получава най-много изпълнения – 183 от 85 оркестъра, 50 пианисти в 28 страни в Азия, Австралия, Европа и Северна и Южна Америка.
След като Одън предизвиква толкова силно интереса към себе си, около 1950 той написва за Игор Стравински либрето за операта му „Похожденията на безпътника“, „Елегия за младите влюбени“ (1961) и „Басариди“ за Ханс Вернер Хенце.
В същото литературно приложение в The Times, в което преди близо 70 години поемата на Одън е отречена, се появява текст на Артър Шлезинджър-младши, който отразява не само следвоенното време на поета, но и днешния ден:
„Гледаме на епохата си като на бурно време, време на тревога. Основите на цивилизацията ни, на сигурността ни се рушат под краката ни, а познатите ни идеи и институции се изпаряват, щом се протегнем към тях, сякаш са сенки в спускащия се здрач“.
текст – Милена Божикова