50-те години на XX век са изключително продуктивни за младия Ленард Бърнстейн със забележителните му мюзикъли, музиката за филма „On the Waterfront“ (1954), номиниран е за „Оскар“ за „най-добра музика, музика към драматичен или комедиен филм“. През лятото на 1954, успоредно с работата върху мюзикъла „Кандид“, Бърнстейн работи усилено върху ново оркестрово произведение със соло цигулка. Първоначално замислена като концерт за цигулка, творбата се оформя като лирична „Серенада за соло цигулка, арфа, струнен оркестър и перкусии“ от пет части. Така композиторът удовлетворява два ангажимента: на Фондация Кусевицки (от 1951) и пиеса за цигулка и оркестър за неговия приятел, изтъкнатия цигулар Исак Щерн. Бърнстейн посвещава Серенадата на паметта на своя ментор Серж Кусевицки и на първата съпруга на Кусевицки – Натали.
Озаглавява я „Симпозиум“ – идеята му е съзвучна на засиления интерес към античността и митологията при редица негови съвременници (достатъчно е да споменем имената на Игор Стравински и Пабло Пикасо). Самият Бърнстейн подчертава, че „Серенада“ подобно на много от неговите творби е свързана с литературата и е резултат от препрочитане на един от най-кратките диалози на Платон, посветен на любовта – „Симпозиум“ – поредица от речи във възхвала на Ерос, произнесени от някои от великите мислители на Атина на симпозиум. Подобно на диалога, при който всеки следващ оратор взема като отправна точка казаното от предишния оратор, музиката въвежда нови идеи, които свързва мелодично, като всяка нова вариация развива елементи в предходната.
На 8 август 1954, ден след завършване на партитурата, Бърнстейн написва следните описания за всяка част като „пътеводител“ за слушателя, като най-подробно посочва съдържанието и ролята на всяка тема:
- Федър; Павзаний (Lento; Allegro marcato). Федър открива симпозиума с лирична реч във възхвала на Ерос, бога на любовта. (Фугато, започнато от соло цигулка.) Павзаний продължава, като описва двойствеността на влюбения в сравнение с любимата. Това се изразява в класическо соната-алегро, базирано на материала на началното фугато…
- Аристофан (Алегрето). Аристофан не играе ролята на клоун в този диалог, а вместо това на разказвача преди лягане, позовавайки се на приказната митология на любовта. Атмосферата е на тихо очарование…
III. Ериксимах (Престо). Лекарят говори за телесната хармония като научен модел за действието на любовните модели. Това е изключително кратко фугато-скерцо, родено от смесица от мистерия и хумор…
- Агатон (Адажио). Може би най-трогателната реч в диалога, панегирикът на Агатон обхваща всички аспекти на силите, очарованието и функциите на любовта. Това движение е проста песен от три части…
- Сократ; Алкивиад (Molto tenuto; Allegro molto vivace). Сократ описва посещението си при прорицателката Диотима, като цитира нейната реч за демонологията на любовта…
Въпреки посочената връзка между музиката и текста възможно е замисълът да е по-интимен и Бърнстейн да е въвел литературната програма по-късно в композиционния процес (в творбата са вплетени и няколко цитата от кратки солови пиеси за пиано „Пет годишнини“, посветени на близки приятели като подарък за рожден ден или възпоменание). Според биографа на композитора Бъртън творбата „може да се възприема и като портрет на самия Бърнстейн: грандиозен и благороден в първата част, детски във втората, буен и игрив в третата, безметежно спокоен и нежен в четвъртата, гибелен натоварен пророк и след това джазов иконоборец във финала“.
Премиерата на „Серенадата“ е в „Театро Ла Фениче“ във Венеция (1954), солист е Исак Щерн, диригент е композиторът. Произведението е сред най-популярните композиции на Бърнстейн заедно със Симфоничните танци от „Уестсайдска история“ и Увертюрата към „Кандид“, изпълнява се от редица световноизвестни цигулари и оркестри.
текст – Елисавета Вълчинова-Чендова