„Морето“ е най-голямото оркестрово съчинение на Дебюси, макар и да е обозначено от автора като „три симфонични ескиза“. Последният термин се отнася не до фрагментарността, а до връзката между музиката и живописта, както се случва и в други произведения на композитора. За разлика от трите „Ноктюрни“, които са напълно самостоятелни, „трите ескиза“ представляват части от едно единно цяло и не могат да бъдат изпълнявани отделно. Неслучайно някои изследователи смятат „Морето“ за симфония, която се състои от бавна част, скерцо и финал.

Замисълът на „Морето“  възниква през август 1903 година. На 12 септември Дебюси пише: „Работя над три симфонични ескиза, озаглавени: първият – „Прекрасното море при островите Сангинер (близо до Корсика), вторият – „Игра на вълните“, а третият – „Вятърът кара морето да танцува“. Важна роля за раждането на музиката, както винаги, изиграват живописните асоциации, но те не са само  с картините на френските импресионисти, вдъхновявани често от морето –  Дебюси се възхищава и на цветните ксилографични пейзажи на японския художник и гравьор от края на 18-и и първата половина на 19-и век Хокусай, чиято знаменита гравюра „Голямата вълна край Канагава“ украсява стаята на композитора. По желание на Дебюси копие от тази гравюра е отпечатано върху корицата на партитурата на „Морето“.

Създаването на самата творба се случва под шума на вълните, в радостно усещане за свобода и начало на нов етап от живота на композитора, стоплен от късна любов. В края на 1903 Дебюси се запознава с изящната и изтънчена Ема Моиз –  съпруга на богатия финансист Бардак, известна в музикалните кръгове като певица-любителка. През юли следващата година те напускат Париж и прекарват няколко щастливи месеца на брега на Атлантическия океан и Ла Манша. „Морето се отнесе към мен много добре – пише Дебюси от остров Джърси – то ми показа всички свои одежди!“. Под тези непосредствени впечатления композиторът се отказва от първоначалното наименование на първата част, свързано със Средиземно море, и през януари 1905 предлага на издателя си по-обобщеното „Морето от зори до пладне“. Променя се заглавието и на третата част – то става „Диалог на вятъра и морето“. Тогава за последен път е преработена и кодата на втората част „Игра на вълните“. На 6 март 1905 Дебюси съобщава, че композицията му е завършена.

Още в самото начало на работа, през 1903, композиторът решава, че „Морето“ ще бъде дирижирано от Камий Шевияр, който е първият изпълнител и на „Ноктюрните“. Но „Морето“ не се получава добре на Шевияр. Премиерата на 15 октомври 1905 в Париж, в залата на концертното дружество „Ламурьо“, няма успех и предизвиква дискусия около новото произведение. Едва три години по-късно, след като творбата вече е била изпълнена в САЩ и Великобритания,  на 19 януари 1908 е истинското рождение на „Морето“. То прозвучава под палката на самия Дебюси, за когото това е диригентски дебют. А на следващия ден е и сватбата му с Ема, на която е посветено „Морето“.

Първата част, „Морето от зори до пладне“  се разгръща бавно, без контрасти. От един звук – едва доловимото тремоло на тимпани и пицикато на контрабасите се раждат пасажите на събуждащите се вълни. Чува се далечен призив (тромпет със сурдинка в унисон с английски рог). Вълните ускоряват своя бяг и на този фон се провъзгласява темата от валдхорни със сурдинка. Още една тема – на свободното дихание, в по-подвижно темпо – се появява в 16 солиращи виолончели. В последния раздел на фона на неспирния плясък на вълните се появяват нови мелодии. Една от тях – в необичайното съчетание в унисон на английски рог и виолончело соло във висок регистър – принуждава вълните да замълчат. И накрая в медните инструменти тържествено се разраства обедният химн.

Втората част, „Игра на вълните“ , подобно на първата, е лишена от контрасти, в нея също царят светли, безметежно радостни настроения, засилвани от звънкия тембър на мълчалите до този момент камбани и триъгълник. Кратките мотиви буквално танцуват в слънчеви лъчи, разпръскващи се на бляскави пръски. Дебюси е неизтощим в оркестровите ефекти, създавайки тази импресионистична картина. Любимият на композитора английски рог встъпва с кратък мотив, напомнящ „Облаците“. Допълващите го танцови, вихрени пасажи  служат за развитие на тази и следващата тема в леките трели на цигулките. Още една мелодия, по-плавна и напевна, отново се появява  в тембъра на английския рог. В причудливата игра на трите теми мощните изблици на tutti са рядкост. Затова пък толкова  по-ярки пък  са няколкото кратки кулминации. Частта обаче завършва както е започнала, с приглушени препратки на духовите инструменти на фона на изблиците на арфите и едва доловимия звън на камбани и чинели.

Третата част, „Диалог на вятъра и морето“ , е най-разгърната.  Тук за първи път се появяват драматични образи, морето се представя бурно и страшно. Още от първите звуци (тремоло на тимпани и голям барабан, удари на тамтам) се възцарява мрачна атмосфера, в която се разгръща диалогът на стихиите. Глухо пробягват пасажите на струнните, противопоставят им се виещите акорди на дървени духови и валдхорни. Драматично звучат възгласите на тромпета със сурдинка,  в които трудно може да бъде разпозната безметежната начална тема на първата част; в процеса на развитие тя придобива страховит характер. Рязко контрастен е средният епизод – остров на блажена тишина в центъра на бурята (съсредоточен хорал на четири валдхорни – вариант на финалния химн от първата част). Сега темата на вятъра, светла и спокойна, не противостои на бурните пориви на вълните, а сякаш се поклаща на меко люлеещите се звуци на арфите, събуждащи асоциации с примамливото пеене на сирените от третото „Ноктюрно“. Възвръщането на тревожните настроения, отново започващо с драматичен диалог на вятъра и морето, води не до бурна кулминация, а до величав химн, който звучи тържествено в цялата медна духова група. Допълват го радостните диалози на валдхорни и корнети – така се преобразяват трагическите и грозни тромпетни възгласи от първия епизод. Картината на морето завършва с ликуващ апотеоз – мощно tutti.

текст – Аделина Александрова