"Танц на смъртта" - симфонична поема в сол минор, оп.40

През 1851 г. КАМИЙ СЕН-САНС за първи път се среща с Ференц Лист. Тази среща се оказва съдбоносна и поставя началото на приятелство за цял живот. Именно Лист, като създател на програмната симфонична поема, предизвиква интереса на Сен-Санс към нея. По-късно по пътя на този жанр поемат Р. Щраус, А. Шьонберг, О. Респиги, Б. Сметана, А. Дворжак, Б. Барток, Я. Сибелиус.

Сен-Санс се обръща към симфоничната поема повече от две десетилетия след Лист. Между 1871 и 1876 той написва четири поеми: „Чекръкът на Омфала“ по митологичен сюжет, „Фаетон“, Danse macabre (опус 40, 1874) и „Младостта на Херкулес“. В тях Сен-Санс естествено се разграничава от Лист, за да следва силните тенденции на програмния симфонизъм на Берлиоз. Темата за смъртта е дълбоко вкоренена във философското и художествено мислене: от Платон и Аристотел, през М. Монтен, Дж. Бруно, Р. Декарт, Ф. Бейкън, М. Фуко, А. Шопенхауер, Г. Хегел, до С. Киркегор, Ф. Ницше, М. Хайдегер, З. Фройд. В музиката темата е особено драматична в житейската и творческа биография на Бетовен, в личната му борба с мисълта за смъртта и преодоляването й.

Симфоничната поема „Танц на смъртта“ има творческа предистория. През 1873, година преди създаването на поемата през 1874, Сен-Санс пише песен със същото заглавие, откъдето впоследствие пренася тематичен материал към оркестровия опус. Текстът на песента е на Анри Казалис, френски поет, декадент, символист, известен с псевдонима Жан Лагор. Стиховете рисуват картината на студена зимна нощ на гробището, където танцуват скелети под звуците на цигулката на Смъртта, като картината се стопява в слънчевото утро и звуците на първи петли.

В романса композиторът използва пълния текст на стихотворението, запазва строфичния принцип, но го надгражда с триетапна форма, с рефрен и инструментални епизоди. Тази триетапност става основа на симфоничното произведение. Проникването на строфични структури в симфоничната форма произвежда неочакван за класическата традиция резултат: обичайното присъствие на сонатната форма се измества, появяват се двойни вариантни експозиции и хороводни модели. Така е при Сен-Санс, така впоследствие се случва и при Густав Малер.

В звуково отношение Сен-Санс има находки: на първо място, той въвежда ксилофон, за да изобрази танцуващите скелети; а освен това, настройва цигулката на Смъртта с цел символика и цвят на звука не на обичайния интервал чиста квинта, а на умалена.

Премиерата и реализацията на симфоничната поема Dance macabre събира съвсем различни мнения. Парижката премиера на 24 януари 1875 преминава с успех и дори следват повторения. Но само след година и половина на поредното изпълнение публиката я освирква. През декември 1875 Сен-Санс гостува в Русия, където лично дирижира творбата. Кюи сравнява едноименните поеми на Сен-Санс и Лист: „Лист поглежда на темата твърде сериозно, дълбинно, с мистицизъм, с непоколебимата вяра на средновековието. Г-н Сен Санс, като французин, поглежда на задачата с лекота, шеговито, полукомично, скептично и с отрицанието на ХIХ век“. И докато Римски-Корсаков и Кюи харесват все пак творбата и я наричат „прелестна, изящна, талантлива, музикална“, то Мусоргски я определя като „Камерна миниатюра, в която композиторът изявява чрез оркестрово богатство дребни мисли, внушени от дребно стихоплетство“. Стасов е на сходна позиция: „Оркестровата пиеса, макар и украсена с изящна и пикантна съвременна оркестрация, е малка, като бонбон, и преди всичко, „салонна“ и лекомислена“. Лист обаче високо е оценявал поемата на Сен-Санс и й прави клавирна транскрипция през 1876.

текст – Милена Божикова

Минали събития



Какво търсиш днес?