Ария из Сюита №3 в ре мажор, BWV 1068

Йохан Себастиан Бах пише пет сюити за оркестър (или както самият той ги нарича, увертюри). Две от тях – до мажорната и си минорната, са създадени в началото на 20-те години на 18-и век, а други две ( и двете в ре мажор!) между 1727 и 1736. Времето, в което е създавана петата сюита (сол минор) не е точно установено, а и заради доста по-различната й звучност редица изследователи смятат, че тя не е писана от Бах. Съдържанието на тези творби говори ясно за съответните художествени и идейни влияния, както и за различни житейски предпоставки, които вероятно са въздействали на композитора. Бах следва традициите на старинната немска партита от седемнадесети век и в същото време усвоява богатия опит на френската инструментална школа. В първите сюити той не може изцяло да се откъсне от специфичната инструментална школа, вкусовете и изискванията, наложени в Кьотенския двор, където работи в периода 1717-1723 година; в по-късните видимо се ориентира към Лайпцигския ансамбъл „Колегиум музикум“, на който става музикален ръководител през 1729 година. Цялостната структура на сюитите и подбора на някои чисто френски танцови форми в тях (по-специално във Втората и Четвъртата сюита, напр. буре, менует, гавот и рондо) определено носят отпечатъка на френската традиция. За същото говорят и някои елементи от музикалната образност – почти маниерната грация на мотивите и орнаментите, нюансираното изящество на мелодиката, както и в названията на някои от частите – „Badinerie“ (Шега), „Rejouissance“ (Радост).

Всяка от сюитите започва с внушителна увертюра, изградена по френски маниер. Това е музиска, изпълнена с блясък и мъжествена сила, както удачно отбелязва Леополд Стоковски. Органичната монументалност и цялостност на увертюрата се сменя от разнообразието и контраста на редуващите се една след друга танцови или характерни миниатюри. Тези кратки части са различни на брой във всяка сюита: в Първата и Втората сюита са шест, в Третата, Четвъртата и Петата са четири.

В Оркестровите сюити Бах окончателно изоставя схемата на старинната партита: от тях в обновения тип сюита е пренесена единствено курантата в Първата, сарабандата – във Втората и жигата – в Третата сюита. Цялостният структурен замисъл препраща по-скоро към Хендел, и по-специално към балетните интермедии и сцени от неговите опери или към големите сюити като „Музика на водата“ и „Музишка на фойерверките“, които се изпълняват за развлечение на събития на открито. На преден план в обновената структура на сюитата излизат по популярните за времето си танци гавот, менует, полонез и рондо, както и фурлана и паспие. Прекрасните арии на Третата и Петата сюита се промъкват като проникновено-лирични интермедии сред безгрижното веселие, което струи от останалите части. Находчиви жанрово характерни сцени са например „Шегата“ във Втората, „Веселието“ в Четвъртата, „Турнирът“ и „Капричиото“ в Петата сюита. Това са епизоди с пикантен, грациозен и хумористичен колорит. В тези поетични контрасти между величественото и безгрижното, тромавото и грациозното, грубовато-ежедневното и одухотворено-мечтателното, което се проявява в ариите, долавяме първоизточника на образно-мелодичната класичедска естетика на Хайдн, Моцарт и Бетовен, както и на романтиците Шуберт, Шуман и Брамс. Но сюитите са забележителни и в друго отношение: в тях изпъква цялата красота на баховата оркестрация. Всяка сюита е обвита в собствена инструментална одежда, съзвучна с поетичния й замисъл. Първата оркестрирана в камерен формат, сроден на стилистиката на френските сюити: тя се изпълнява от оркестър в състав струнни, духови (два обоя и фагот, които хумористично се изявяват във второто буре) и обичайният апарат на басо континуо. Във Втората сюита, подобно на Франсоа Купрен, Бах използва много лека оркестрация, а тембровият колорит е нежен и напевен. Към струнните е прибавена флейта, която солира по възхитителен начин. Третата и Четвъртата сюита са замислени в по-различен, чисто немски трезво-реалистичен маниер. Те разработват тематика, в която преднамерено резкият и грубоват акцент пада върху народно-битовия нюанс. Лайпцигският майстор сякаш възражда за нов живот старите демократични традиции на градските музиканти, към които принадлежат мнозина от неговите родственици – Баховците от Тюрингия. Това налага и използването на оркестър от съвсем различен тип – масивен, дори тежък: освен струнни и басо континуо има два обоя, три тромпета и тимпани, а в Четвъртата сюита към тях са добавени и трети обой и фагот (духовите свирят както соло, така и в разпределен унисон с всяка от партиите на струните). На този фон, сгъстен и блестящ, мелодията на знаменитата ария из Сюита № 3, изплувала в прозрачното и светло звучене на струнните, е носителна напълно контрастна образност, на невъзмутимо-спокойна, упоително чиста красота. Тук Бах изобщо се отказва от духовите и спира избора си върху струнния ансамбъл (цигулки и виоли) и басо континуо (клавир и ниско звучащи струнни инструменти).

Оркестровите сюити на Бах се числят към най-популярните произведения из симфоничния репертоар, а арията в сол-мажор е любима на милиони слушатели в цял свят.

Какво търсиш днес?