„Трагичната увертюра“ опус 81 на ЙОХАНЕС БРАМС е написана през лятото на 1880 година за предвидената във Виенския „Бургтеатър“ постановка на „Фауст“ от Гьоте, която за съжаление така и не се осъществява. Независимо от повода, по който е създадена, между увертюрата и гьотевата трагедия няма пряка връзка и между тях не бива да се прави идеен паралел. Самият Брамс с голямо раздразнение се отнася към подобни опити да се търси програмно тълкувание на неговата музика. Той твърди, че е избрал заглавието „трагична“, за да изрази бурния, драматичен характер на своята творба, която напълно контрастира на изпълнената с веселие и възторжено ликуване Академична Фестивална увертюра, написана малко по-късно през същата година. Композиторът  обобщава основната разлика в характера на двете си увертюри по следния начин „Едната се смее, а другата плаче“.

Първото изпълнение на „Трагичната увертюра“ е на 26 декември във Виена, под диригентството на Ханс Рихтер. Осем дни по-късно творбата е повторена в Университета в Бреслау. На концерта за първи път прозвучава и Академичната Фестивална увертюра на Брамс.

В „Трагичната увертюра“ е цитиран откъс от последната част на Втората симфония на Брамс. Руската музиковедка Екатерина Царьова, изследователка на творчеството на композитора, смята тази увертюра за „Един от най-чистите примери на брамсовия класицизъм“. И наистина, в сравнение с трагичните страници от произведенията на неговите съвременници-романтици – Лист, Вагнер или Брукнер – заглавието на това произведение е в известен смисъл условно. Но за сметка на това пък в него оживява цялата гама от  трагични чувства, така характерни за високия класицизъм и отразени в творчеството на Глук, Бетовен и толкова уважавания от Брамс – Керубини. Героичният, дори тържествен патос, който обаче е напълно лишен от театрална афектираност, сдържаната суровост на музикалния изказ на композитора, сякаш се противопоставят на откритата емоционалност и неудържимата страст на новогерманската школа. В тази увертюра има моменти на истински драматизъм, предвещаващи едно от най-дълбоките откровения на Брамсовата музика – финалът на неговата Четвърта симфония.

Увертюрата е построена в три основни дяла: Allegro ma non troppo; Molto più moderato; Tempo primo ma tranquillo.