ЙОХАНЕС БРАМС започва да работи върху своята последна ЧЕТВЪРТА СИМФОНИЯ през 1884, почти веднага след Трета симфония, както обикновено по време на лятната си почивка – този път в малкото алпийско селище Мюрццушлаг в североизточна Щирия. Завършва я през 1885 във Виена и я представя най-напред в тесен кръг във версия за две пиана, изпълнена от самия него и пианиста Игнац Брюл. Публичната премиера на симфонията е на 25 октомври същата година с Придворния оркестър на Майнинген под диригентството на Брамс.
Тази творба, своеобразна обобщаваща кулминация на творчеството и светогледа на композитора, е изградена по-необичайно. За разлика от предишните три симфонии, тя започва без встъпление, направо с главната тема – необикновена като първа тема на сонатно алегро със своя мек, елегичен характер. Кратките двутонови мотиви в щрайхa, прекъсвани с паузи – „въздишки”, звучат по-скоро като отговор, продължение, а не като начален тезис. Но тази тиха, деликатна, прозрачна първоначално тема постепенно нараства, все по-плътна като оркестровата фактура и все по-динамична, до строгото й внушително прозвучаване в целия оркестър в увеличени нотни трайности. Необичайно е и отсъствието на контраст между двете теми в експозицията – втората тема сякаш продължава в по-разпята, широка кантилена елегичността на първата. И все пак контраст се появява – краткият, ритмически активен, рязко различен фанфарен мажорен мотив-преход между двете теми. Втората част също се отличава от познатата светла интимна мекота в бавните части на Брамсовите симфонии – тук лириката е по-строга, хладна, сякаш дистанцирана.
Особено уникално е решението на последната част, построена в необикновената за симфоничен финал форма на пасакалия. Върху осемтактовата строга барокова начална тема с постепенно движение, почерпена от Кантатата на Й. С. Бах „Nach Dir, Herr, verlanget mich”, Брамс изгражда 33 грандиозни симфонични вариации, които протичат в единно нарастващо развитие и същевременно са винаги ясно различими – темата звучи или като линия в баса, или загатната в пицикати, или маркирана в мелодичната графика на най-високите гласове в оркестъра. Непрекъснатото изграждане до кулминационната финална кода е с размах и сила на внушение, които нямат аналог в дотогавашната симфонична литература. И с този символичен синтез на минало и настояще композиторът увенчава не само собственото си творчество, но като че ли и цялата дотогавашна летопис на жанра на симфонията, като същевременно разтваря новите й пъ- тища напред във времето.