През 70-те години на 19 век Йоханес Брамс е вече опитен и известен композитор. Прехвърлил 40-те, от него очакват да напише симфония не само неговите приятели, но дори и недоброжелателите. Брамс обаче се бави. Той признава, че му е трудно да се реши, тъй като прекланяйки се пред своя кумир – Бетовен – непрекъснато чува зад себе си „стъпките на гиганта“. И работата над първата му симфония се проточва необичайно дълго – всъщност над нея той работи повече време, отколкото над всичките си останали три, взети заедно. По думите на самия композитор, създаването на симфонията, от първите ескизи до финалните щрихи, е отнело цели 21 години – от 1855 до 1876.

Още през 1853 Роберт Шуман, позовавайки се на клавирните творби на Брамс, пише, че „от този автор трябва да се очаква и мащабно симфонично произведение“. Първите си опити в симфоничния жанр Брамс прави през 1854-1855 година, но те в крайна сметка биват използвани в Първия му клавирен концерт. Следваща стъпка към симфонията е неговата Серенада № 1 за оркестър, създадена през 1858 година. Черновата на първата част за бъдещата до-минорна симфония е създадена от Брамс през 1862 и композиторът я показва на своя приятел Йозеф Йоахим.  По-нататъшната работа върху произведението обаче се отлага с повече от десетилетие. През 1868, по време на престоя си в Швейцария, Брамс изпраща на дългогодишната си приятелка Клара Шуман картичка с алпийско послание: „От високите планини, от дълбоките долини те приветствам хилядократно“. На картичката той е скицирал мелодията, появила се впоследствие във финала на симфонията. Сериозната работа над творбата започва едва през 1874, а „ударната част“ е две години по-късно – през лятото на  1876, което композиторът прекарва на остров Рюген, в курортното градче Засниц. На 25 септември същата година Клара чува първата част и финала, а две седмици по-късно – и цялата симфония.

Страхувайки се от провал, композиторът се готви особено старателно за изпълнението на своето първо голямо симфонично произведение. Той е  толкова загрижен за съдбата на Първата си симфония, че дори отказва да приеме предложения му пост на музикален директор в Дюселдорф, тъй като иска „премиерата да се състои в малко градче, в изпълнение на добър приятел, чудесен капелмайстор и добър оркестър“. „Малкото градче“ се оказва  Карлсруе, където работи приятелят на композитора – Ото Десоф. Под негово диригентство симфонията прозвучава за първи път на 4 ноември 1876, а след това – вече под диригентството на самия автор –  е изпълнена и в Лайпциг и Хановер. Година след премиерата партитурата е публикувана от известния берлински издател Зимрок, който става близък приятел на Брамс. Първата симфония на Брамс въплъщава характерните черти от стила на композитора. В нея той прави своеобразно обобщение на вековното развитие на симфоничния жанр и съчетава  различни традиции .  Между тази симфония и героичните симфонии на Бетовен има много общи черти: от мрачната тоналност до минор, която във финала се преобразява в ликуващ до мажор (както в Петата на Бетовен), до главната тема на финала, която звучи като вариант на прочутата Ода на радостта. Неслучайно знаменитият диригент Ханс фон Бюлов  нарича тази симфония „Десетата на Бетовен“. От друга страна, тук са налице и немалко романтични черти, които правят Брамс наследник на симфониите на Шуберт, Шуман и Менделсон. Сумрачните, драматично-развълнувани и поривисти образи се редуват с простотодушно-битови, пипично виенски моменти – песенни и танцувални, лирични и грациозни. Четвърт век след последната симфония на Шуман (1851) отново се възражда четиричастният непрограмен симфоничен цикъл – Брамс съзнателно противопоставя своята Първа симфония на програмния симфонизъм на Лист и неговите симфонии „Данте“ и „Фауст“. Забелязва се и стремеж както  към обогатяване на кръга от стилови връзки и излизане извън границите на 19-и век (което достига своя връх в Четвъртата симфония на композитора), така и забележимият интерес на Брамс към старинната музика, преди всичко към творчеството на Бах.