Своята Втора симфония оп. 73, ре мажор, Брамс пише през лятото на 1877 по време на посещението му в курорта Пьорчах край Вьортерзее, град в австрийските Алпи. За разлика от героичната Първа симфония, върху която композиторът работи в продължение на почти 15 години, Втората е създадена само за няколко месеца и е завършена в края на м. ноември. Заедно със своя приятел Игнац Брюл – моравски пианист и композитор, Брамс представя транскрипция на творбата за четири ръце в частния музикален салон на Фридрих Ербар във Виена. Премиерата е на 30 декември 1877 от Виенската филхармония под ръководството на диригента Ханс Рихтер. Симфонията е приета с овации. Близкият на Брамс музикален критик Едуард Ханслик пише във възторжения си отзив, че от началото до края тя е изпълнена с нови мисли и е най-убедителното свидетелство за жизнеността и плодотворността на инструменталната музика, опровергавайки Рихард Вагнер. А Уолтър Фриш отбелязва, че първоначално изпълнението на симфонията е било насрочено за 9 декември, но се е наложило да бъде отложена, защото оркестърът е бил много зает с разучаването на операта „Рейнско злато“ от Рихард Вагнер. Този факт е още една ирония в музикалната история. Пасторалното настроение на симфонията често приканва към сравнения с Шестата симфония на Бетовен. Но може би точно по тази причина Брамс пише на издателя си на 22 ноември 1877, че симфонията е меланхолична и че никога не е писал нещо толкова траурно.
Както и при другите му симфонии, драматургично произведението е изградено в класическа четиричастна форма, но тематизмът ѝ разкрива богато емоционална и контрастна романтична образност.
Началната мелодия в първата част на симфонията израства от три тона в ниския щрайх (контрабаси и виолончели), които са тематичният зародиш за цялата. Първата тема е пасторална, лиричната втора тема напомня приспивна песен. Те прозвучават в различни варианти. Частта завършва със спокойна кода, в която прозвуча още един вариант на първата тема, на която композиторът обръща специално внимание. В ръкописа на партитурата под партията на обоя той написва стих от Хайне („Es liebt sich so lieblich im Lenze“ / Колко е прекрасно през пролетта), като по този начин посочва мелодичния източник – наскоро завършената му песен със същото заглавие (Пет песни оп. 71, № 1).
В началото на бавната, неочаквано вглъбена за пасторалния характер на симфонията втора част, прозвучава една от най-красивите мелодии, които Брамс е композирал – това е тема размисъл. Изградена като развиваща се вариация, частта е забележителна със своите емоционални мелодични линии, хармонично и полифонично разгърнати.
Третата част има лирико-танцувален характер. Вместо скерцо, Брамс създава рондо с два контрастни дяла в духа на австрийския лендлер, на чешки и други популярни танци.
Четвъртата част – сонатно алегро, е най-оптимистичната в симфониите на Брамс. Изпълнена е със светлина. Започва с тиха прозрачна мелодия в струнните и постепенно придобива празничен характер. Симфонията завършва с жизнеутвърждаваща кода.