Що се отнася до чисто „симфоничните“ творби на Брамс, предпочита да напише две скромни серенади – №1 в ре мажор и №2 – в ла мажор, композирани в периода 1857-1859, които впоследствие редактира и преработва. Това до известна степен може би дава отговор на въпроса защо при положение, че в исторически план серенадите са били смятани за „музика за забавление“, един толкова сериозен и задълбочен творец като Брамс  е успял да създаде не една, а цели две серенади. И ако първата от тях може да бъде определена като малко консервативна и в известен смисъл „небрамсова“, то втората притежава всички качества на истинския Брамс, разкривайки характеристиките, които правят музиката му  веднага разпознаваема. Напевността, топлотата, грациозните мелодии и оживените кръстосани ритми, с които се отличава творбата, като цяло напълно отговарят на определението за серенада като „музика за лесно слушане“.

Втората серенада е написана през 1859 и е посветена на Клара Шуман. Първото ѝ публично изпълнение е в Хамбург на 10 февруари 1860.

През 1875 Брамс прави транскрипция на творбата за пиано на 4 ръце и същата година  преразглежда и оркестровата версия, преработвайки я за камерен оркестър.

текст – Аделина Александрова