Преди да завладее концертната зала със своите симфонии и концерти, ЙОХАНЕС БРАМС (1833 – 1897), композира предимно в по-малки форми – пиеси за пиано, камерна музика, песни. Работи и като хоров диригент. В родния си град Хамбург, Детмолд и Виена ръководи вокални ансамбли и обогатява репертоара със собствени произведения. НЕМСКИ РЕКВИЕМ, ОП. 45 е най-грандиозното му хорово творение, с което прави големия си артистичен пробив.
Още заглавието е показателно за по-различния замисъл на Брамс от традиционната Missa da requiem (Меса за мъртвите). Вместо да използва каноничния латински текст, той самият прави подбор на свещени текстове от Стария и Новия завет на Библията, преведена от Мартин Лутер. „Либретото” на творбата съставя по строфи от евангелията на Матей и Йоан, от посланията на апостолите Петър, Павел и Яков; от книгите на Исайя и Иисус, син Сирахов; от Премъдрост Соломонова и Откровението на св. Йоан Богослов; както и откъси от три псалма (125, 38 и 83). Изборът на тези вълнуващи строфи не е случаен – той е канавата на неговите музикални намерения: да създаде духовна творба за живите, утеха за онези, които са загубили своите близки. Брамс не рядко е изтъквал, че не е „християнски” композитор. Северногермански протестант по възпитание и дух, той е умерен агностик и изявен хуманист. По отношение на заглавието Немски реквием, отбелязва: „Признавам, че с удоволствие бих пропуснал думата „Немски” и вместо нея бих използвал „Човешки”.
Обагрени с неговата лична човешка скръб са първите ескизи на творбата. Те възникват след трагичния инцидент с неговия духовен наставник и приятел Роберт Шуман, който през май 1854 прави опит за самоубийство във водите на река Рейн. Покрусен, в рамките на няколко дни Брамс скицира три части от соната за две пиана, които по-късно се опитва да превърне в симфония. Първата част от тази незавършена симфония става І част от Концерта за пиано в ре минор, а втората част, своеобразен danse macabre (танц на смъртта) ще трансформира по-късно във ІІ част на Немски реквием. След смъртта на Шуман през 1856 идеята за реквием започва да се оформя. Тласъкът да напише творбата идва през 1865, след кончината на обичната му майка, която го изпълва с огромна мъка.
Брамс замисля композицията си в 6 части и се концентрира в нея около философските въпроси за бързотечния и суетен живот, за избавлението на човека, за изменението – от плътност в безплътност, за упованието в съзидателната сила на Твореца. Докато завърши партитурата, многократно преработва музиката. Частичната премиера на първите три части от реквиема е във Виена на 1 декември 1867. Набързо подготвена, не е приета добре от публиката, а и на финала тимпаните така силно гърмели, че заглушили всички изпълнители.
Но композиторът без да губи кураж, продължава да работи над Немския реквием. Премиерата на 6-те части е на 10 април 1868, на Велики петък, в катедралата в Бремен. Хорът подготвя Карл Райнтален, солист е баритонът Джулиус Щокхаузен. Брамс сам дирижира, подкрепен от присъствието на най-близките си приятели – Клара Шуман, Йозеф Йоахим, Алберт Дитрих и своя баща. Творбата покорява всички и е голям успех за композитора! По съвет на неговия стар учител от Хамбург, Едуард Марксен, той добавя още една част със соло сопран, която се превръща в пета част на реквиема. Тя е изпълнена самостоятелно на частен концерт в Цюрих на 17 септември от Ида Сутер-Вебер, хора и оркестъра на Тонхале под диригетството на Фридрих Хегар.
Първото представяне на окончателната 7-частна версия е в Лайпциг на 18 април 1869 с хора и оркестъра на Гевандхаус, дирижиран от Карл Райнеке, солисти са Емилие Белинграт-Вагнер и Франц Крюкл. С това произведение, в своите 36 години, Брамс се превръща в европейска знаменитост! Авторитетният виенски критик Едуард Хансклик пише: „От Баховата меса в си минор и „Миса солемнис” на Бетовен, не е написано нищо в тази област, което може да се сравни с Немския реквием на Брамс!”.
Композицията е изградена в стройна и уравновесена форма, а в изразните средства витае тънката връзка на твореца със старите майстори на полифонията (кулминация бележат изкусните четиригласни фуги в ІІІ и VІ част). Първата част („Блажени плачещите, защото те ще се утешат” ) и седмата („Блажени са мъртвите, които умират в Господа”) са образно близки и рамкират темата за утешението. Брамс прокарва гигантска арка между втората и шестата част – драматично размишление за нетлеността на духа и възкресението. Тревожните диалози между солиста-баритон и хора в третата част („Кажи ми, Господи моя край и какво е числото на моите дни”) се извисяват в радостна надежда за Господнята милост. Лиричен център на реквиема са средните части. Хоралната мекота на четвъртата („Колко са мили Твоите жилища, Господи на силите”) напомня озаряващите финални хорове на Баховите пасиони. Солиращото сопрано в петата част е красивото въплъщение на безграничната Божия любов („Както утешава някого майка му, тъй ще ви утеша и Аз”). В Немски реквием няма да открием страховитото очакване на възмездието в деня на Божия съд, нито заупокойни молитви. Музиката на Брамс удивително трансформира мрачната безизходност на скръбта в умиротворяваща светлина.
текст – Янина Богданова