Всъщност Концертът за цигулка, виолончело и оркестър, опус 102 е последната симфонична композиция на ЙОХАНЕС БРАМС. Години преди това виолончелистът Роберт Хаусман го моли да напише концерт за виолончело. Но главната причина за решението на композитора да започне концертна музика за двата солиращи инструмента е желанието му да възстанови охладнелите си отношения с цигуларя Йозеф Йоахим, причината за които няма нищо общо с общото им творческо минало – при развода на Йоахим, Брамс взел страната на съпругата. Творбата е знак за помирение, в което, както твърдят изследователите, Брамс е идентифицирал своя глас с тембъра на виолончелото, което „влиза” още в петия такт след тути-встъплението на оркестъра с каденца-речитатив, последвана от каденца-диалог в двата инструмента, който фиксира тематичния характер на частта, задава тезисите на драматургичното развитие, експонира ин- струменталната специфика на партиите, разпределението на ролите. След това значително въведение сонатната форма „тръгва” с тематичната експозиция в оркестъра. В развитието й солистите участват и в качеството си на „задаващи” импулсите на движението в диалога помежду си, в който всеки солиращ глас има възможност да изрази своя характер, и като обемен двутембров пласт, който взаимодейства с отделни или смесени тембри от оркестъра. Любопитен детайл тук е, че втората тема, експонирана в дървени духови сочи към началото на 22-ия цигулков концерт, също в ла минор, от Антонио Виоти, който и Брамс, и Йоахим оценявали високо. Интересно е началото на втората част – сякаш валдхорните и след тях – дървените дават тон на двамата солисти да „изпеят” една от най-експресивните теми, чието продължение е белязано от тихия съкровен разговор между двата солиращи тембъра. Финалът на концерта е в традиционната рондо форма, чийто тематичен материал идва от унгарската танцова традиция.

За първи път творбата е изпълнена на 18 октомври 1887 в Кьолн с Оркестър Гюрцених под диригентството на автора със солисти Йозеф  Йоахим и Роберт Хаусман. Тя е посрещната противоречиво. Клара Шуман пише, че „като композиция концертът е интересен, остроумен…, но никъде не откривам свежия, топъл порив, характерен за много други негови творби.” Самият Йоахим счита, че двойният концерт е по-одухотворен и вглъбен от концерта за цигулка.