Концерт за пиано и оркестър №1 в ре минор, оп.15

Йоханес Брамс е на 20 години, когато с препоръчително писмо от цигуларя Йозеф Йоахим боязливо се представя в Дюселдорф  на Роберт Шуман. По онова време – годината е 1853, той е с репутацията на авторитетен композитор, диригент и музикален критик. Шуман моли госта да му изсвири някои от своите произведения. Възхитен, веднага извиква съпругата си Клара (известна концертираща пианистка) да чуе талантливия младеж. Брамс остава цял месец в дома им. Време, изпълнено с музика и вълнуващи разговори за изкуството. Нещо повече, Шуман превръща неизвестния композитор в сензация с последната си „лебедова” статия „Нови пътища” в списанието „Neue Zeitschrift fur Musik“,    което издава: Аз  знаех и се надявах, че ще дойде Онзи, който е призван да стане идеалният изразител на времето. Онзи, чието майсторство няма да се появи с боязлив кълн от земята, а изведнъж ще разцъфне с пищни цветове. И той дойде! Този светъл юноша, над чиято люлка са бдяли грации и герои”. А в Клара –  тази красива, изискана жена и прекрасен музикант, по-възрастна от него 14 години, Брамс почтително се влюбва. И в следващото тежко за семейството време, когато Роберт Шуман е обзет от психично разстройство и умира, той е нейна опора. В писмата им споделя съкровените си чувства…

Такава е атмосферата, в която се ражда Първият концерт за пиано и оркестър в ре минор оп. 15. Шуман насърчава младия творец да излезе извън рамките на клавирната и камерна музика, която до този момент е пишел. Първите му клавирни сонати нарича „скрити симфонии”. Брамс не е така уверен в потенциала си на симфоник. Концертът, който завършва през 1858 г., е написан след дълъг процес на творчески метаморфози. Първоначалният замисъл е за соната за две пиана, започната през 1854 г. Идеята прераства в четиричастна симфония в ре минор. А в следващите три години (1855-1858) Йоханес сътворява окончателната форма – тричастен концерт за пиано. От скиците на симфонията използва първата част, втората (своеобразна сарабанда) – по-късно включва в „Немски реквием”.

Сянката на Бетовен, който е кумир за композитора (и особено Деветата му симфония), несъмнено разстила импулси върху концепцията на концерта за равностойно партньорство между солиращото пиано и оркестъра, върху гигантските размери на творбата и дори тоналността – ре минор. Композиторът ползва съветите на приятелите Йозеф Йоахим и Юлиус Грим за някои детайли в оркестрацията. Девет месеца преди премиерата – през март 1858 г. правят с Йоахим като диригент репетиция в Хановер, на която присъства и Клара. „Мина много добре… Почти всичко звучи красиво, някои части още по-красиво, отколкото Йоханес си е представял и очаквал” – споделя тя. Първото публично представяне на концерта – на 22 януари 1859 г. под диригентството на Йозеф Йоахим с Хановерския придворен оркестър, солистичната партия свири Брамс – преминава благополучно, макар и без голям успех. Следващото изпълнение в Лайпциг на 27 януари с Гевандхаус оркестър под диригентството на Юлиус Ритц, композиторът нарича „блестящ и решителен провал”. В писмо до Йоахим разказва още: „Първата и втората част бяха изслушани без всякакви емоции. В края трима души бавно започнаха да ръкопляскат, но разнеслото се от всички страни шъткане пресече този род демонстрация… Аз все още само експериментирам и търся своя път, това злобно съскане беше прекалено”. Едва с третото изпълнение – отново под диригентството на Йоахим, концертът е оценен по достойнство.

Не е изненадваща реакцията и на критиците – един от тях заклеймява творбата за „най-пронизителните дисонанси и най-неприятните звуци, които е чувал някога” и „разточителната ѝ  дължина”. И на тогавашната публика, очакваща приятна музика с бравурни солистични пасажи и ненатрапчив акомпанимент. Вместо това Брамс е написал концерт със симфонични мащаби, чиято мощ и виталност ще го нареди сред най-големите постижения на клавирната музика в Романтизма. Превес в цикличната форма има първата част. След оркестровото изложение на експлозивната първа тема, солистът влиза не с героичен патос, а с вглъбена поетична тема. Интензивно симфонично развитие бележи трансформациите на тематичния материал, разгърнат многообразно и активно от солиста. В скицата на втората част Брамс изписва: „Benedictus qui venit in nomine Dominus“ („Благословен онзи, който идва в името Господне“). Извисяващият встъпителен хорал обаче не е изблик на някакъв религиозен екстаз, а благоговейно преклонение към ментора Роберт Шуман, към когото често Брамс се обръщал с игрословното „Meinherr Domine”.  След драматичната първа част, възвисяващото Адажио е сякаш музика от друг свят. Несъмнено в него е втъкано и копнението по любимата Клара. Малко след смъртта на Шуман, композиторът ѝ пише: „Рисувам нежен твой портрет, който ще се превърне в Адажио”… С рапсодичния вихър на танца във финала, Брамс се връща в реалния свят. Енергичното изобилие на виртуозни клавирни полети кулминира в бляскав апотеоз.

Какво търсиш днес?