Скоро след смъртта на Николаус Естерхази и Хайдн е освободен от задълженията си. Но по завещанието на княза, получава щедра годишна пенсия и продължава да се води на номиналната титла „капелмайстор на семейство Естерхази”. През 1790 се установява във Виена като свободен творец.

Тогава получава покана от Йохан Петер Саломон, цигулар и импресарио, да отиде в Лондон за концертни гастроли. Сключват контрактация за написването на симфонии и така се ражда серията от 12 „Лондонски симфонии”. Композиторът е посрещнат в британската столица с огромни почести, за него се организират специални вечери и соарета, концертите му са събития, дори получава предложение от крал Джорд ІІІ да остане в страната и живее в двореца Уиндзор.

Премиерата на Симфония №103 в ми бемол мажор „С тимпанен удар” е на 2 март 1795 в „King’s Theatre”, при второто пътуване на Хайдн в Лондон (1794 -95). Тъй като междувременно Саломон се е отказъл от концертите заради финансови затруднения, тя се състои в Оперните концерти на прочутия италиански цигулар Джовани Батиста Виоти под диригентството на автора с огромен за времето оркестър от 60 музиканти. Успехът е грандиозен, публиката аплодира още ІІ част на бис.

Тази симфония заедно с последната №104 в ре мажор, са кулминацията в оркестровото творчество на композитора, неслучайно наричан „бащата на симфонията”. В творбите му окончателно се оформя класическият четиричастен цикъл, съставен от сонатно алегро (понякога с бавно встъпление), спокойна втора част, менует и енергичен финал. Характерна за стила му е и изкусната тематична разработка,  която се превръща в основен двигател на музикалното развитие.

Изненадващото начало на Симфония №103 с мрачното тремоло на тимпани, което „сепва” първите слушатели, дава популярното ѝ название „С тимпанен удар”. Дори в напреднала възраст Хайдн си остава голям шегобиец и не пропуска възможността за остроумни закачки с публиката. Приятелят му Моцарт казва за него: „Той може да забавлява и шокира, да предизвиква смях и дълбока емоция както никой друг”. Наистина след това мистично встъпление, в което се долява мотивът на грегорианското песнопение „Dies Irae” („Ден на гнева”), сонатното алегро изведнъж проблясва с жизнерадостна светлина. Още един непредсказуем обрат настъпва в кодата, където композиторът неочаквано възвръща солото на тимпаните и темата на бавното въведение.

Втората част е ювелирно изградена във формата на вариации върху две контрастни теми: едната в минор, а другата в мажор. Тук изпъкват виртуозните сола на цигулката (на премиерата те са изсвирени от самия Виоти) и изящните орнаменти в дървените духови инструменти. Менуетът, написан в рустикален дух, оформя забавни диалози между оркестровите групи, а триото е истински бисер на камерната музика. Призивът на валдхорните отваря финала, който в неукротимо движение, пропито с блестящи полифонични преплитания, се разгръща върху хърватската народна песен „Момиче гази през потока”.

текст – Янина Богданова