С музиката на балета „Пролетно тайнство“ ИГОР СТРАВИНСКИ окончателно разрушава естетическите норми на късния романтизъм и импресионизма и утвърждава направление в музикалното мислене, основано на ритъма и първичната енергия. Творбата става повратен момент в развитието на модернизма през ХХ век. Естествено остава неразбрана за времето си. На премиерата на 29 май 1913 г. в Театъра на Шанз-Елизе в Париж, в рамките на цикъла на „Руския балет“ на Сергей Дягилев и под диригентството на Пиер Монтьо, реакцията на публиката е безпрецедентна: освиркания, смях, възгласи и бурни възмущения. Спектакълът е прекъсван неколкократно, Дягилев е бил принуден да гаси осветлението в опит да възстанови реда. Стравински напуска залата, но по-късно той споделя, че шумът е бил толкова силен, че музиката почти не се е чувала. Сцената потънала в хаос и хореографът Нижински трябвало да крещи на танцьорите, за да ги накара да завършат представлението. Всъщност Стравински не бил доволен от танцовите интерпретации. Той смятал оригиналната хореография за „измъчена и безплодна“, неспособна да отрази музикалната му идея.
По повод премиерата той казва: „Никога не съм бил толкова ядосан. Музиката ми беше толкова позната. Обичах я и не можех да разбера защо хора, които не са я чували, искаха да протестират предварително. /…/ Горкото момче Нижински не разбираше музика, а беше натоварено със задача, която надхвърляше възможностите му“.
Малцина слушатели обаче осъзнават, че това е партитура, „до която ще дораснем едва след десетилетия“. В културните хроники се споменава, че Коко Шанел присъствала на премиерата в Париж през 1913 и останала силно впечатлена от таланта на Стравински. Тя дори по-късно го подкрепя и го кани да твори в спокойствие в нейния дом.
Идеята за балета възниква през 1910, когато композиторът работи върху балета „Жар-птица“ и подготвя премиерата на „Петрушка“ през 1911. В своята автобиография „Хроника на моя живот“ той описва как докато дописвал последните страници на „Жар-птица“ внезапно възникнало видение на древен езически ритуал: старейшини, седящи в кръг, наблюдават предсмъртния танц на девойка, принесена в жертва на бога на пролетта, за да бъде той умилостивен и да осигури плодородието на земята.
Стравински споделя замисъла си с художника, археолога и фолклориста Николай Рьорих и с негово участие разработва сценария като поредица от ритуални сцени. Идеята е била да се въведе аудиторията в славянска ритуална стихия, да се създаде атмосфера чрез стилизирана архаика и символи на древния култ към природата. Те наричат „Пролетно тайнство“ „нашето дете“. Композиторът бил толкова задължен, че посветил партитурата на Рьорих.
Бил е верен на убеждението си, че творческия акт е не просто „композиция на ноти“, а „слушане на вътрешен музикален поток, който просто трябва да бъде записан“.
Партитурата е завършена на 17 септември 1912 в Кларан, Швейцария. Днес една от улиците там е наречена „Пролетно тайнство“.
Творбата няма конкретен сюжет, Стравински определя съдържанието като „светло възкресение на природата, стихийно и пълно възраждане на живота“:
Част I: Целувка на Земята. Пробуждане на природата. Племето се събира на хълм и започват весели игри, танци, „отвличане“ на съпруги и „Играта на два града“ (състезание за сила). Действието завършва с тържествената поява на Старейшината, който благославя земята, и всички падат ниско долу, целувайки я.
Част II: Голямото жертвоприношение. Нощ. Около огън девойките изпълняват ритуални игри, за да изберат жертва. Избраницата (момиче) се отделя от приятелките си и племето започва „Прославянето“. Накрая Избраницата изпълнява неистов свещен танц и пада мъртва, отдавайки живота си на бога на пролетта.
Всъщност възходът на „Пролетно тайнство“ започва след повече от 45 години с постановката на Морис Бежар през 1959. Той преосмисля „езическото жертвоприношение“ на Стравински като човешка любов. Днес творбата е включена сред 27-те в златния диск в космическия кораб „Вояджър“.
В книгата си „Музикална поетика“ композиторът отбелязва: „Що се отнася до мен, изпитвам някакъв ужас, когато в момента на започване на работа имам чувството, че всичко ми е позволено. Ще трябва ли тогава да се изгубя в тази бездна на свободата?“ Пиер Булез отбелязва: „Пролетно тайнство“ служи като отправна точка за всички, които се стремят да установят акта на раждане на това, което се нарича „съвременна музика“. То е произведение-манифест, което не е преставало да поражда, първо, полемики, после – похвали и, накрая – необходимото разяснение“. Аарън Копланд, в лекторията „Нортън“ в Харвард през 1951 обявява „Пролетно тайнство“ за „най-значимото оркестрово постижение на ХХ век“.
текст – Милена Божикова