През лятото на 1910, след бляскавата премиера на „Жар птица“, Стравински решава да си позволи кратък отдих на морския бряг, а след това заедно със семейството си заминава за Швейцария. „Прииска ми се да се поразвлека с написването на оркестрово произведение, в което пианото да играе преобладаваща роля – спомня си той. – Докато композирах тази музика, пред очите ми беше образът на танцьор-играчка, откъснал се внезапно от верижката, който със своите каскади и дяволски арпежи изкарва от търпение оркестъра, а оркестърът на свой ред му отвръща със заплашителни фанфари. Започва свада, която в крайна сметка завършва с протяжното оплакване на изтощения до смърт танцьор. След като приключих този странен откъс, аз с часове се разхождах по брега на Женевското езеро и се опитвах да намерия заглавие, което да може да изрази само с една дума характера на моята музика, а следователно и образа на моя герой. И ето че в един момент изведнъж подскочих от радост. „Петрушка“! Вечният и нещастен герой на всички панаири, на всички страни! Точно това ми трябваше и аз му намерих име, намерих своето заглавие!“

Малко след това Стравински показва ескизите на новата си творба на Сергей Дягилев, който го навестява в Кларан. Когато чува музиката, Дягилев възторжено възкликва: „Но това е балет! Това е Петрушка!”  Завладян от идеята за балетно представление, Дягилев настоява за нейното развитие. Сценарият е съвместно дело на Стравински, Дягилев и руския художник, критик и сценограф Александър Бенуа, който е поканен да направи  художественото оформление на новата постановка. За разлика от обичайното създаване на музикално-сценични произведения, в които музиката се пише върху вече създадено литературно либрето, тук всичко е обърнато с краката нагоре: либретото се измисля в процеса на работа като първо се съчиняват някакви музикални откъси, а след това при прослушването им от екипа се решава какво точно да означават те. Първите две картини на балета са готови още същата зима. На Рождество Стравински пристига в Петербург, където запознава Дягилев и Бенуа с написаното до този момент. След известно прекъсване, предизвикано от заболяване на хореографа, последните страници на музиката са дописани в Рим, където по онова време той гостува с трупата си, и репетициите започват.

Премиерата на „Петрушка“, на която присъства „цял Париж“, е на 13 юни 1911 в парижкия театър „Шатле“, под диригентството на Пиер Монтьо. Тя преминава с голям успех и по-късно Стравински си спомня: „Успехът на „Петрушка“ ми помогна много, тъй като ми вдъхна абсолютно доверие в себе си и то точно по времето, когато се канех да започна да пиша „Пролетно тайнство“. В Русия обаче приемат новото произведение твърде сурово: струва им се, че музиката е прекалено креслива, груба и пренаситена с „площадни“ мелодии. Единствено Мясковски в своята рецензия чува в новата творба на Стравински „самия живот“ и го оценява високо. „ Тази  музика е изпълнена с такъв ентусиазъм, свежест и остроумие, с такова здравословно, неподкупно забавление и толкова необуздано майсторство, че цялата умишлена вулгарност и тривиалност, както и постоянният хармоничен фон не само не отблъскват, а напротив –  пленяват още  повече…” – пише той.

През април 1914 „Петрушка“ е изпълнена на симфоничен концерт в Париж под диригентството на Пиер Монтьо. Оттогава насам  творбата трайно заема своето място на концертната сцена и до днес продължава да звучи в симфоничните концерти с огромен успех.

Ето как самият Стравински излага съдържанието на своето произведение: „По време на веселбата около Заговезни  стар ориенталски фокусник показва оживелите кукли: Петрушка, Балерината и Арап, които танцуват бясно пред  смаяната тълпа. Магията на фокусника предава на куклите всички чувства и страсти, присъщи на истинските хора. Най-надарен с тях е Петрушка, който страда повече от балерината и арапина. Той усеща болезнено  жестокостта на фокусника, своето нещастие, изолацията от останалия свят и грозния си и смешен вид. Петрушка търси утеха в любовта на Балерината и му се струва, че намира отговора в нейното сърце, но в действителност тя само се страхува от неговата странност и го избягва.

Животът на Арапина – глупав и зъл, но  елегантен, е пълна противоположност на живота на Петрушка. Балерината го харесва и по всякакъв начин се опитва да го очарова. Най-накрая тя успява, но Петрушка, побеснял от ревност, нахлува и прекъсва обяснението в любов. Арапинът се разгневява и го изгонва навън.

Всенародното веселие на Масленица достига своя предел. Разхождащ се търговец хвърля купчини банкноти към тълпата,  придворни кочияши танцуват с пременени кърмачки; тълпа от кукери увлича всички в див танц. В разгара на веселбата се чуват писъци от театъра на фокусника. Неразбирателството между Арап и Петрушка взема рязък обрат. Оживелите кукли изтичват на улицата, Арапът удря Петрушка със сабята си и жалкият Петрушка умира в снега, заобиколен от тълпа веселяци. Фокусникът, доведен от пазача, бърза да успокои всички. Изпод ръцете му Петрушка отново се връща към оригиналния си вид – на кукла – и тълпата, уверила се, че смачканата глава е направена от дърво, а тялото е натъпкано със стърготини, се разпръсква. Но за хитрия фокусник, останал сам с куклата, краят не е толкова лесен: призракът на Петрушка  се появява над театъра, заплашвайки своя мъчител, и се надсмива над всички, повярвали в  магията.“

„Петрушка“ е построена доста своебразно. Четирите части, на всяка от които съответства по един абзац от изложеното съдържание, съответстват на частите на симфония: първата е Allegro, втората е бавна, третата е аналогична на симфоничното скерцо, а четвъртата е финал. През 1921 Стравински написва клавирно приложение „Три пиеси из „Петрушка“. През 1946 той прави и нова редакция на партитурата на „Петрушка“, която по неговите думи, му се струва „много по-удачна“. Издадена е през 1947. Двете сюити из балета са изпълнени през есента на 1962 в Болшой театър, в рамките на гастролната обиколка на Стравински по повод неговия 80-годишен юбилей  – след 45 годишно отсъствие композиторът се завръща в Русия по покана на Съюза на композиторите.

текст – Аделина Александрова