ЦИГУЛКОВИЯТ КОНЦЕРТ на ИГОР СТРАВИНСКИ има история на създаване, която формално напомня създаването на Цигулковия концерт на Брамс и сътрудничеството му с Йозеф Йоахим, както и на Менделсон с Фердинанд Давид. През 1930 Блеър Феърчайлд, американски композитор, дипломат и меценат, се интересува от възможността да поръча концерт за цигуларя от полски произход Самуел Душкин. Последният бил приятел на Вили Стрекер, собственик към момента на немското издателство Schott & Sons и агент на повечето произведения на Стравински. Стрекер отправя предложението към композитора. Стравински, от своя страна, подхожда с резерви към идеята, поради дистанцираност към соло цигулкови творби и към виртуозите в частност. Намесват се Хиндемит и Стрекер, които го убеждават да приеме.

В началото на 1931 Стравински и Душкин се срещат на разлини места: в Париж, в къщата на Стравински около Ница и във Вореп, близо до Гренобъл, където Стравински пише финала, докато Душкин учи първите три части. Според цигуларя „ролята му е била да съветва Стравински как идеите му могат най-добре да бъдат адаптирани към изискванията на цигулката като концертен инструмент“.

Душкин пише в спомените си: „На различни периоди той ми показваше какво току-що е написал, понякога страница, понякога само няколко реда, понякога половин част. След това обсъждахме всички предложения, които можех да направя. Държеше се като архитект, който, ако го помолят да смени стая на третия етаж, трябва да слезе до основата, за да запази пропорциите на цялата конструкция“. Веднъж на обяд в парижки ресторант Стравински „извади лист хартия и записа акорд и ме попита дали може да се изсвири. Никога не бях виждал акорд с такова огромно разтягане, от Ми до горното Ла, и казах „не“. Стравински каза тъжно „Quel dommage“ [Калко жалко]. След като се прибрах вкъщи, го пробвах и за мое учудване открих, че в този регистър акордът се свири  сравнително лесно и звукът ме очарова. Веднага се обадих на Стравински, за да му кажа, че може да стане. Този акорд, в различна звучност, започва всяка от четирите части. Самият Стравински го нарича свой „паспорт“ за този концерт.“

В резултат на това сътрудничество Стравински създава още цигулкови творби и няколко транскрипции. Приятелството им също продължава до смъртта на Стравински, а самият Душкин умира през 1976. Той представя Концерта в десетки градове в Европа и Америка, а през 1932 осъществява първия му запис.

Усетът на Стравински да създава нови звукови идеи е очевиден. Двете арии в средата на концерта контрастират взаимно: Ария I, подобно на Токата, започва с „акорда паспорт“ на композитора в стил „възвишено елегантна салонна музика“. Ария II напомня изразително украсено Адажио в стил Бах, доказвайки Стравински като един от най-изявените мелодисти на ХХ век. Капричиото е виртуозната част за солиста, в която той влиза в състезание с концертмайстора.

текст – Милена Божикова