Пиесата на Алфонс Доде „Арлезианката“ е създадена през 1872, по повод откриването на първия сезон на парижкия театър „Водевил“. За основа на нейния сюжет е използван един от разказите, включен в сборника „Писма от моята мелница“, с който младият писател, родом от старинния провансалски град Ним, пристига в Париж и заявява присъствието си. Драмата разказва за любовта на чистия, неизкушен юноша Фредери към една красива арлезианка. В навечерието на тяхната сватба във фермата се появява непознат, който представя доказателства, че девойката е негова любовница. Строгият провинциален морал не може да допусне тя да стане съпруга на друг и сватбата се отменя. Фредери е съкрушен и се самоубива.

Директорът на театър „Водевил“ – Карвальо-  разбира, че такава драма има нужда да бъде съпроводена от музика, която да допринася за психологическото разкриване на образите. Той възлага написването й на Жорж Бизе, чиито произведения познава и цени. Бизе приема охотно, тъй като макар вече да е известен в Парижките музикални кръгове, все още няма стабилно финансово положение и се прехранва от даване на уроци и аранжименти на чужди творби. Освен това драмата му харесва – в нея има всичко, което отсъства в повечето оперни либрета: истински страсти, ярки характери, прекрасен, поетичен език и  живи, неизмислени ситуации.

Композиторът написва 27 номера от музиката към драмата. В тях са изразени чувствата на Фредери,  неговото отчаяние и страст, а също така е обрисуван и характерът на по-малкия му брат – Жане – мечтателно момче с болезнена душа, когото Доде нарича „простодушен“. Тези два образа получават своя собствена музикална характеристика и играят ролята на лайтмотиви. Успоредно с тях широко се разгръщат и картини от провансалския бит, обрисувана е природата – ясното свежо утро, горещият слънчев ден, празничният звън на камбаните, подвикванията на пастирите, които се разнасят в прозрачния въздух. Музиката е пропита със светлина и оптимизъм, в нея напира страстната сила на живота, който тържествува независимо от личните трагедии. „Арлезианката“ на Бизе казва нова дума във френското изкуство, в което до този момент не е имало такова съчетание от ярки образи и – същевременно – тънък психологизъм.

Независимо от факта, че оркестърът на театър „Вариете“ наброява само 26 човека, Бизе се справя с написването на партитурата по блестящ начин. Неговата оркестрация поразява със своята лаконичност и ефектност. Освен обичайните за театрален състав интрументи, той използва саксофона, чийто проникновен тембър е сходен с човешкия глас, а също така и тамбурин, който отдавна е битов инструмент в Прованса. Картината е допълнена от флейта-пиколо, която имитира звучността на народния инструмент галубе, също използван широко във Франция.

Премиерата на спектакъла е през септември 1872. За съжаление тя не се радва на успех, тъй като публиката не разбира нито драмата, нито музиката. На буржоазните зрители, които искат „красиво зрелище“,  не им допада история за обикновени хора – те очакват на сцената да се появи някаква съблазнителна героиня, което така и не се случва. А музиката направо им пречи – тя е прекалено много и се използва не само в действието, но и в антрактите. След няколко представления посетителите изобщо престават да ходят в театъра. Бизе обаче знае цената на своята музика. Ето защо той съставя сюита, която включва  четири от номерата на музиката към драмата. Сюитата е изпълнена за първи път на 10 ноември 1872, по време на симфоничен концерт, дирижиран от Жюл Етиен Паделу. Десет години след смъртта на Бизе – през 1885 – е изпълнена и Втората сюита, съставена от неговия приятел Ернест Гиро.