Деветата симфония е завършена през 2015. Като повечето симфонии (от трета до седма) на композито- ра тя е четиричастна. Времетраенето й е около 50 минути. Написана е за голям оркестър – троен състав, с удар- ни. Особеното в структурата на творбата е съотношението на три бавни с една бърза, втора част. Тя е дълбоко трагичен разказ за съдбата на личността в днешния свят, една романтична концепция, която се възражда в съвременната музика. Творбата отразява силно конфликтния, застрашаващ човешкото равновесие харак- тер на света, от една страна и масовия стремеж към лесното забавление, като някаква отчаяна реакция. Тази дилема е същностна за композитора, неведнъж той споделя: „На практика се оказва, че може би нещата, които се опитвам да правя или нямат смисъл, или просто са за някакъв малък кръг хора.” (интервю на Янина Богданова) Въпреки това, в постигането на художествените си намерения, Табаков е безкомпромисен и отстоява творческите си принципи.

Трагическият наратив в тази симфония е метафоризиран чрез ярка образност. Тя се разчита благодарение не на някакъв сюжет или програма, а на изключително красноречивия, ярък, релефен оркестров език на композитора. Той работи съвършено с оркестъра и именно неговото инструментално мислене е в основата на драматургията. Това качество на неговата музика и в тази симфония се откроява релефно: кратката тематична формула, експонирана в цигулките в началото на първата част би могла да се определи като епиграф на цялата композиция. Нейният интервалов строеж (секста, малка секунда, квинта) е криптиран във всяка една от частите на симфонията в различни конфигурации, обращения, темброви и ритмични варианти. Първата част експонира основната идея, която минава през изключително детайлна разработка (раздаване в различни групи инструменти, комплементирана от бързи хроматизирани реплики в духовите, от разнообразна ритмография, предписана на избраните ударни). Но въпреки измененията си основната идея-формула продължава да „режисира” събитията в драмата. Скерцото, втора част е потресаващо. Тук трагедията се трансформира в зловещ убийствен шемет. Три звукови комплекса бележат грандиозното стълкновение в бясно масивно движение. Финалът на частта е шокиращ контраст между макабрено фортисимо в медните и замиращия четирикратен камбанен звън.

В третата част (ларго) времето сякаш преминава, изтлява в пространство. Звукът придобива приказна транспарентност, музиката става по-съзерцателна, оцветена от отделни тембри. Оркестърът се успокоява, а мелодиката отново напомня за мотива-епиграф от първа част, но тук става някак нереална, бленувана. Пространството се приплъзва, трансформира през педална звучност в струнните и поддържащи движението реплики в дървени духови, които пробиват вибриращия струнен звук. Тази част, с нейната съзерцателност и пространствена фактура, насочва съзнанието към по-ранни пиеси на композитора – като „Ad infinitum” и „Звездна музика”, може би носталгичен образ от един период, изпълнен с повече илюзии. Към него се приближава и втората част на концерта за виола.

Финалната част на тази колосална драма отново започва в бавно, широко темпо, с мотив, разположен в широкото, необятно пространство между високия и ниския регистър на оркестъра. И в това пространство се заражда настъпателният равномерен ход, който сякаш символизира една приближа- ваща неизбежност. В тази част се играе и с темпите – ларгото преминава в алегро, и динамиката е ексцесивна. Широката палитра от полифонични и полиритмични съчетания създава допълнителни движещи импулси и комплицира развитието. И ако в предишните части е имало острови на лирическо усамотение и размисъл, тук музиката създава грандиозна колизия. Няма дилема, всичко е решено и се материализира в застрашаващ, настъпателен ход, който се налага и във възстановеното темпо ларго. Накрая целият оркестър спира движението си, „лежи” в дълга нотна трайност и слуша тежките, силни удари на тимпана и томтомите във фортисимо. Разказът не свършва, той прекъсва.

Ето какво споделя композиторът за своята Девета симфония: „Отнеми почти четири години. Като изказ тя е по-близка до Осмата ми симфония. Разработката на материала е предимно полифонична, разчита също на сложни ритмични комплекси, които наподобяват алеаторна фактура, но са изписани и са изчислени така, че всеки от тях да бъде ясно артикулиран, въпреки усложненото гласоводене. Звучи като импровизация, но всичко е изписано. Търсил съм изказ, който, заедно с общите белези на стила ми, да кореспондира със съвременните параметри на звука.“