Серенада за струнен оркестър, ми минор, оп. 20 е написана през 1892 и е изпълнена за първи път същата година от Дамския оркестров клас на Уорчестър под диригентството на композитора в частно организиран концерт, а публичната ѝ премиера е през 1896. Предполага се, че Елгар е използвал в нея по-ранни скици на оркестрова сюита. В авторския аранжимент на Серенадата за пиано на четири ръце на ръкописа има посвещение на неговата съпруга Алис по повод третата годишнина от сватбата им през май 1892. Липсва автограф на запазената ръкописна партитура, поради което за оригинална е приета тази, която е публикувана през 1893 от Лондонското издателство „Breitkopf & Härtel“. Печатната партитура, както и запазените ръкописи, са в основата на следващите издания на творбата.

През този период Елгар все още не се е утвърдил като композитор, финансово се издържа, като работи с различни състави, за които създава и множество произведения. Вдъхновен вероятно от по-ранните струнни серенади на Чайковски и Дворжак, Елгар сътворява изпълнена с романтичен патос творба, която и днес е сред най-изпълняваните негови произведения, репертоарна е за професионални и младежки оркестри. Тя е сред най-значимите му опуси до средата на 90-те години на XIX век.

Серенадата за струнни е в три части, като кратката трета част е тематично свързана с първата и е своеобразно обобщение, което придава цикличност на музикалната форма. В първата част означението на темпото (Allegro piacevole – приятно, уютно) внася характерната за композитора емоционална сдържаност в разгърнатата неспокойна мелодия в началото, последвана от изпълнената с копнеж тема в усещането за тиха меланхолия, преливаща в реминисценция на началото. Лиричната централна втора част (Larghetto), подобно на по-късните му „Вариации Енигма“, пресъздава наситен интимен пейзаж от сънища, едновременно спокоен и чувствен, с динамични нюанси от величествено крешчендо до пианисимо. Кратката трета част (Allegretto) съдържа меланхолични спомени за предходните части.

текст – Елисавета Вълчинова-Чендова