Тричастният Концерт за цигулка в си минор, оп.61 е една от най-репертоарните творби, написани за този инструмент. Самият Елгар е цигулар, като приема произведението като своеобразна лична изповед. Верен на енигмата, той изписва на заглавната страница на партитурата на испански – „Aquí está encerrada el alma de…..“ (Тук е заключена душата на…..), поставяйки пет точки, вместо три. Елгар дори съзнателно провокира предположенията за собственика на „душата на?“, като продължава написаното в едно писмо – „Сега познайте“. Имайки предвид петте точки, вероятно посвещението е на г-жа Алис Стюарт-Уортли, с която са семейни приятели, и за да избегне объркване с името на съпругата си също Алис, я нарича с името Windflower (Windflower е нежно нискостеблено диво пролетно цвете). Но по-вероятно е това да е неговата собствена душа, която е затворена „тук“. Като Windflower описва и някои лирични теми в първата част.

Произведението е поръчано от Кралското филхармонично дружество през 1909.

Всъщност, идеята да напише концерт за цигулка датира отдавна, още от 1890, когато Елгар започва да работи върху такава творба, но недоволен, унищожава ръкописа ѝ. Първите скици на си минорния концерт, оп. 61 са от 1905, след като Елгар е вдъхновен от изказване на цигуларя Фриц Крайслер, който го определя като „най-великия жив композитор“. В интервю, поместено в английски вестник, възхитен от ораторията „Сънят на Геронтий“ 30-годишният Крайслер споделя изключително ласкави мисли за музиката на Елгар: „Ако искате да знаете кого смятам за най-великия жив композитор, казвам без колебание Елгар… Казвам това не, за да угодя на някого, това е мое собствено убеждение… Поставям го наравно с моите идоли Бетовен и Брамс. Той е от същия аристократичен род. Неговото творение, неговата оркестрация, неговата хармония, неговото величие, всичко е прекрасно. И всичко това е чиста, без влияния музика. Иска ми се Елгар да напише нещо за цигулка“.

Композиторът целенасочено работи върху Концерта през 1909 и 1910 година. Творбата е любима на Елгар и той дирижира премиерата ѝ на откриването на 99-ия сезон на Кралското филхармонично общество на 10 ноември 1910 в Кралската зала („Queen’s Hall“) в Лондон, солист е Фриц Крайслер с Лондонския симфоничен оркестър. Концертът е приет изключително добре, в отпечатаните рецензии е характеризиран като „артистичен в най-висшия смисъл на думата“. Концертът на Елгар веднага става популярна. Той има място в концертните програми, дори когато към произведенията му няма интерес.

Но плановете на звукозаписната компания „His Master’s Voice“ да запише работата с Крайслер и Елгар се провалят. Първият запис на концерта е съкратена версия, направена от „Gramophone Company“ под марката HMV през декември 1916. Солист е цигуларката Мари Хол, оркестърът не е посочен. Първият пълен запис е от 1929 за „Колумбия“, солист е Алберт Самънс. През 1932 композиторът осъществява запис с младия Йехуди Менухин, когото „смята за много надежден“.

Концертът е далеч от оптимистичното величие на маршовете му или пищността на Симфония № 1. По-скоро се доближава до Вариациите „Енигма“. Това се усеща още в самото начало с хармоничната неяснота на основната си минорна тоналност. Нежността на втората тема, бавната част и каденцата във финала емоционално предвещават творбите му, написани около Първата световна война, сред които са Клавирният му квинтет, оп. 84 и известният Концерт за виолончело и оркестър, оп. 85.

Първата част (Allegro) е в традиционна сонатна форма, започва с дълго оркестрово встъпление, в което прозвучават всички теми. Началната тема (една от тези, записани за първи път през 1905) е романтично изразителна, последвана е от две по-лирични теми (Windflower), в началото на втората се откроява нежното соло на кларинета. Още в началото на партитурата композиторът е отбелязъл, че музиката трябва да звучи nobilmente (благородно), а по нататък – cantabile (песенно), appassionato (страстно) и т.н. Цигулковата партия повтаря темите. С особена поетична красота се откроява втората тема. Частта завършва с разгърната оркестрова фактура. Оркестровата прелюдия към втората част (Andante) е по-кратка, предимно тиха и песенна, но постепенно достига до страстна кулминация. Последната част (Allegro molto) започва в тиха динамика, този път с напрегнат виртуозен пасаж за цигулката и оркестъра; прозвучават темите от първата и втората част. Каденцата на цигулката е нетрадиционна и макар и трудна за изпълнение, тя не е обичайното виртуозно представяне на солиста. Замислена е като емоционална и драматургична кулминация на цялото произведение. След нея отново прозвучават темите от всички части. Концертът завършва с бляскав оркестров финал.

текст – Елисавета Вълчинова-Чендова