Последното голямо произведение на Елгар, прочутият КОНЦЕРТ ЗА ВИОЛОНЧЕЛО е сред всепризнатите шедьоври в человия репертоар. За разлика от създадения по-рано лирично патетичен концерт за цигулка, виолончеловият концерт е с по-строг, вглъбено меланхоличен характер и до известна степен носи отзвук от преживяванията на Елгар по време на Първата световна война. Композиран е през лятото на 1919 в усамотената вила «Brinkwells” в Съсекс, където през предишните години той е чувал нощем артилерийския тътен чак от Франция. През 1918 композиторът прекарва тежка операция в Лондон и когато идва в съзнание след упойката, записва на лист мелодия, която по-късно ще стане първата тема на концерта. Творбата изразява, според автора, страха, разочарованието, безнадежността и мислите за смъртта, които са го обзели по това време.

Премиерното изпълнение на 27 октомври 1919 на откриването на сезона на Лондонския симфоничен оркестър е било неуспешно поради липсата на достатъчно време за репетиции и повече от година концертът не е изпълнен повторно. През 1920 Елгар прави запис на творбата с известната челистка Биатрис Харисън (1892 – 1965), която е била първа изпълнителка на редица значими произведения от английски автори. А след блестящата интерпретация на Жаклин дю Пре през 1962 концертът добива голяма популярност и влиза в репертоара на знаменити челисти на ХХ век – Пабло Казалс, Мстислав Ростропович, Йо-Йо-Ма, Стивън Исерлис и др. Издавани са множество записи от най-реномираните звукозаписни компании и на изпълненията на Пиер Фурние, Антонио Менезес, Лин Харел, Феликс Шмидт, Миша Майски и др.

Концертът е изграден в по-необичайна за жанра четиричастна структура. Бавната първа част започва с изразителен речитатив на виолончелото, който неведнъж отново се връща като своеобразен „глас на автора“, а във виолите най-напред прозвучава ламентозната главна тема. Контрастно следващата скерцозна втора част е най-светлата част в цикъла, последвана от лиричното бавно Адажио, преминаващо без пауза в експресивния финал.

текст – Анди Палиева