Още през есента на 1943 властите поискали от ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ да създаде произведение, прославящо очакваната бъдеща победа във войната. И той обещава, че ще напише голяма симфония за солисти, хор и оркестър, своеобразен аналог на Бетовеновата Девета симфония. Едва в началото на 1945 на среща със студенти композиторът споделя, че е започнал работа над нова симфония и от запазените скици личи, че първоначално действително е замислял пищна официозна творба. Но работата вървяла трудно и скоро той отхвърля този вариант. Започва да пише отново със съвършено друга концепция чак на 26 юли и бързо завършва на 30 август своята Девета. В началото на септември Шостакович и Святослав Рихтер я свирят на четири ръце пред тесен кръг музиканти и приятели. Премиерното изпълнение е на 3 ноември 1945 в Ленинград от Ленинградската филхармония под диригентството на Евгений Мравински, а на 20 ноември симфонията прозвучава и в Москва.

Деветата симфония е посрещната с изненада, недоумение, критики. След двете трагични Седма „Ленинградска“ (1941) и Осма (1943) всички очакват триадата негови военни симфонии да завърши с грандиозна триумфална творба, а вместо това се появява сравнително кратка, около половинчасова симфония, без апотеозен хоров финал. „Искаха от мен фанфари, ода“ – споделя композиторът в спомените си, записани от Соломон Волков. „Те искаха да напиша величествена Девета симфония. Всички прославяха Сталин и аз трябваше да се включа в това безбожно дело. И те искаха Шостакович да използва четворен състав духови, хор и солисти, за да приветства лидера. Още повече, че Сталин смяташе цифрата Девет за много изгодна: можеше да каже – ето я, нашата национална Девета“. Естествено, Сталин бил силно раздразнен, според Шостакович „той беше дълбоко обиден, че нямаше хор, няма солисти. И никакъв апотеоз. Нямаше дори нищожно посвещение. Но не можех да напиша апотеоз на Сталин, просто не можех“. След всичко, изстрадано от самия композитор и обкръжаващата го среда през годините на сталинския терор, даже и очакването на нови репресии срещу него не може да пречупи съвестта на големия творец и хуманист.

Започнали различни тълкувания на тази 5-частна творба (последните три части свързани), в която началният ведър виталитет на почти класически тип симфонизъм е последван от печална съкровена лирика, динамичният неудържим устрем прераства в дълбока трагика, за да се преобрази след това в светли, причудливи, сякаш Малеровски образи.  Съветските критици порицават симфонията заради нейната „идеологическа слабост“ и неуспеха й да „отрази истинския дух на съветския народ“, някои я наричат лирико-комедийно произведение с драматични елементи, трагедийно-сатиричен памфлет, описват я като копие на Хайдн и неумело подобие на гримаса на Чаплин. „Остава да се предложи, че Девета симфония е един вид отдих, лека и забавна интерлюдия между значимите творения на Шостакович, временно отхвърляне на големите, сериозни проблеми в името на закачливи, филигранно подстригани дреболии. Но дали е подходящото време за голям художник да се отдаде на отдих, да си почине от съвременните проблеми?“ – пише авторитетният музиковед И. Нестиев. Дори според един американски критик „руският композитор не трябваше да изразява чувствата си относно поражението на нацизма по такъв детски начин“. Но много музиканти харесват „светлината, въздуха и радостта“ в симфонията и оценяват – макар и споделено неофициално – неговото смело „осмиване на всякакъв вид лицемерие, псевдомонументалност и бомбастична помпозност“. Това е приглушеният бунт на твореца, който отказвайки да празнува победата по начина, изискван от Сталин, не само се изправя срещу властта на диктатора, но и своеобразно я омаловажава в музиката си.

Деветата симфония не получава Сталинската премия, предложена от колегите на Шостакович, а и след известното Постановление на Политбюро на ЦКП ВКП(б) от 14 февруари 1948, в което и Шостакович е обвинен във формализъм, тя, заедно с други негови творби, била забранена и не е изпълнявана до 1955г.