След прочутата Седма „Ленинградска“, създадена през 1941, Шостакович пише две години по-късно втора монументална творба, свързана с военните събития – до-минорната ОСМА СИМФОНИЯ. Още в началото на войната той бил изпратен в град Куйбишев, където през есента на 1941, когато Москва е заплашена от нападение, са евакуирани държавни институции, посолства и Болшой театър. Там е била завършена и изпълнена за първи път Седмата симфония от оркестъра на театъра под диригентството на Самуил Самосуд през 1942. В края на тази година Шостакович сериозно се разболява и през март 1943 е изпратен за възстановяване в санаториум край Москва. И поради по-спокойната по това време военна ситуация решава да се върне в столицата, където започва работа над следващата си симфония и я завършва бързо, само за около два месеца през лятото. През септември в Москва пристига диригентът Евгений Мравински, с когото Шостакович е много близък, той е първият изпълнител на Петата и Шестата му симфонии с Ленинградската филхармония и сега изпитва голям интерес към новата, макар и още в ескизен вид творба. В края на октомври партитурата е завършена, Мравински, на когото е посветена, започва репетиции с Държавния симфоничен оркестър и дирижира премиерата на Осма симфония на 4 ноември 1943 в Москва. Според близки на Шостакович, тя е кулминация на трагедийността в неговото творчество, въпреки, че самият той публично я определя като жизнеутвърждаваща. Но поради безспорно преобладаващата трагична образност, неподходяща за пропагандните идеи на властта, официалната оценка била негативна. Симфонията била разкритикувана на партийния пленум през март 1944, а след известното Постановление на Политбюро на ЦКП ВКП(б) от 14 февруари 1948 „За операта „Великата дружба на Вано Мурадели“, в което и Шостакович, редом с Прокофиев, Хачатурян, Шебалин, Мясковски и др., отново (след разгромяващата статия във в. „Правда“ през 1936 за операта му „Катерина Измайлова“) е обвинен в „декадентски формализъм“ и „антинародност“, а Осмата симфония е осъдена заради „песимизъм, нездрав индивидуализъм, краен субективизъм, и умишлена сложност“ и не е изпълнявана осем години. Едва след смъртта на Сталин и промените във властта  се връща на концертния подиум през 1956 под диригентството на Самуил Самосуд със Симфоничния оркестър на Московската филхармония.

Както повечето симфонии на Шостакович, структурата на петчастната Осма не следва стандартната симфонична форма и развитие. Композиторът я описва така: „Осмата симфония съдържа трагични и драматични вътрешни конфликти. Но като цяло е оптимистична и жизнеутвърждаваща. Първата част е дълго Адажио, с драматично напрегната кулминация. Втората част е марш, с елементи на скерцо, а третата е динамичен марш. Четвъртата част, въпреки маршовата си форма, е тъжна по настроение. Петата последна част е ярка и весела, като пасторал, с танцови елементи и фолклорни мотиви. Философската концепция на новата ми работа може да се обобщи със следните думи: животът е красив. Всичко, което е тъмно и зло, загива, а красотата триумфира.“

Но съществуват и други тълкувания на скрития смисъл на образността на Осмата. В настъпателното движение на моторния ритъм в третата част, условно наричана Токата, диригентът Курт Зандерлинг вижда „смазването на индивида“ от съветската система; във финала, според анализа на Давид Хаас, „героят не е триумфирал, а просто е оцелял“. А британският изследовател на Шостакович Хю Отоей отбелязва: „В основата на Осмата е проблемът за справянето, емоционално и философски, с насилието и страданието в катастрофален мащаб. През 1941 съпричастността и увереността в победата изглеждаха достатъчна философска основа за Седмата симфония, но по-късно чувството за човешка катастрофа направи официалната позитивна, обнадеждаваща визия много трудна за утвърждаване от Шостакович.“

текст – Анди Палиева