Симфония № 15 на ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ продължава философията на предишните му две симфонии, посветени на мисли за човешкия дух: на Симфония № 13, която е петчастна, по стихове на Евгений Евтушенко, своеобразен размисъл за живота и смъртта; на Симфония № 14 по текст на Лорка, Аполинер, Рилке, Кюхелбекер, в която обсъжда нравствените противоречия и страсти.

Последната, Симфония № 15 е написана през 1971 – четири години преди смъртта на композитора. Но той я замисля като творческа изповед – интимна и проникновена, затваряйки цикъла от 15 симфонии и поставяйки точка на симфоничното си творчество.

Тя за пореден път доказва, че при Шостакович нищо не е очевидно и нищо не е на показ. Не игровото и веселото, породени от цитирането на темата от Росиниевата увертюра „Вилхелм Тел” в първата част, е посланието на творбата. Симфонията съвсем не е жизнерадостна, а трагична, пълна с ирония и самоирония, с цитати и автоцитати, с послания и ретроспекции. По думите на автора си тя презентира усещането му, че човек е обречен да бъде марионетка. И затова завършва с цитат от Вагнер от „Пръстенът на нибелунгите”. А след премиерата на 8 януари 1972 в Голямата зала на Московската консерватория той резюмира: „Според мен написах дръзка симфония“.

Работата над симфонията Шостакович започва в клиника в Курган през 1971 и продължава във Вилата на Съюза на композиторите в Репино, близо до Ленинград: „Това е едно от произведенията, които ме завладяваха и едно от малкото, които ми бяха ясни от първата до последната нота – трябваше ми само време да я напиша“. В писмото си до Исак Гликман композиторът споделя различно мнение: „Знаеш ли, симфонията се получава безидейна, нещо като Деветата ми симфония“. По този повод цитирането на своя и чужда музика той добавя: „Сам не знам защо са ми тези цитати, но не можех да не ги цитирам, не можех“. Глинкман прави резонен коментар: „Шостакович е бил подвластен на тайнствената си интуиция, която не се поддава на логично обяснение, защото логиката рядко е неотстъпна спътница на твореца“.

В 15-та симфония Шостакович се завръща към класическата четиричастна форма. Тази компактна четиричастност се тълкува като двойнственост и като „лекота в предусещането на смъртта“. Първата част е ретроспективна – внася идеята за детството и спомена за Първата му симфония. Втората част е хорал на медните духови инструменти, в чиято кулминация Шостакович напомня за 11-та си симфония. Третата част по функция е интермедия – 4-минутно скерцо, иронично подписано с инициалите му D-S-C-H (ре, ми-бемол, до, си).

Финалът неслучайно започва с темата на смъртта на Зигфрид от „Пръстенът на нибелунгите”; по-късно прозвучават откъс от „Тристан и Изолда”, темата на нашествието от Седмата симфония на Шостакович и акорди от Десетата симфония на Малер в кулминацията, след което напрежението изчезва като предизвестие за края.