Годината е 1957 – предстоят пищни тържества за 40-годишнината от Октомврийската революция. В традицията е всички известни съветски творци да откликнат със славословни творби за юбилея. Шостакович създава новия си опус 103 – Симфония № 11 в сол минор, с която обаче не възпява „Великия октомври”, а озаглавява „1905 година”. И се обръща към темите, която винаги са го вълнували – личност и власт, свобода и терор, човекът и антихуманните сили. Година преди това, през 1956-та, на ХХ партиен конгрес на КПСС осъждат престъпленията на Сталин и култа към личността му, очаква се мечтаната промяна. Ала през есента съветските войски въвеждат „порядък” в унгарските революционни събития… Според някои изследователи и съпругата на Шостакович Ирина, това е още един повод творецът да припомни ненаучените уроци на историята
В мемоарите си „Свидетелство” (записани от Соломон Волков) композиторът споделя: „Нашето семейство имаше либерални възгледи. И ясно разбиране кое е добро и кое лошо. Постоянно се обсъждаше революцията от 1905. Родил съм се година след нея, но разказите дълбоко докосваха въображението ми. По-късно много четох за всичко, което се е случило. Мисля, че тя е повратна точка – хората престанали да вярват на царя. Такъв е руският народ: той вярва и вярва, и изведнъж престава. А когато народът престане да вярва, това свършва зле. Но много кръв трябва да се пролее. През 1905 извозили на шейни камари от убити деца. Хлапетата се покатерили на дърветата, за да гледат войниците, а войниците стреляли по тях – ей така, за забавление. След това ги натоварили на шейните. И мъртвите деца се усмихвали. Те загинали така неочаквано, че не успели да се изплашат. Едно момче пронизали с щикове. Когато го откарвали, хората крещели, че трябва да грабнат оръжието. Никой не искал да ги чуе, но търпението свършило. Мисля си, че в руската история има много повторения. Разбира се, не съвсем точни. Хората в много случаи мислят и постъпват еднакво. Аз исках да покажа това повторение в XI симфония. Въпреки че се нарича „1905”, тя се обръща към съвременните теми. Тя е за хората, които престанаха да вярват, защото чашата на злото преля.”
В работата над симфонията Шостакович използва похвати от филмовия киномонтаж с изобилие на теми и цитати от популярни революционни песни, както и две теми от неговия цикъл „Десет поеми по стихове на ревлюционни поети”. От една страна те илюстрират събитията, а от друга – превръщат музиката в разбираем разказ, отварят пространство и за личен преразказ. Заедно с „Украинската рапсодия” от Розенблат и „Вариациите по тема от Паганини” на Лютославски, този творчески похват показва три различни форми на майсторско интертекстуално взаимодействие.
Първоначално Шостакович се двоуми дали да постави програмни заглавия на четирите части на симфонията, които протичат без прекъсване, но решава все пак да насочи слушателя. Първата част „Дворцовая площадь” („Дворцовият площад”) поразява със своята хладна статичност – картината на мрачния Зимен дворец, символ на царското самодържавие, в звучащата надвиснала тишина на разсъмване. В драматургията на цикъла има смисъла на пролог. В зловещите военни сигнали на далечни тръби и монотонния ритъм на тимпани, се вклиняват мелодиите на песните „Арестант” и „Слушай”. Добре познати на затворниците, които се опитват да се примирят с бавното време, което протича между четири стени.
Втората и най-дълга част „Девети януари” е действеният център на симфонията. Тя препраща към събитията от „Кървавата неделя“, случили се в Зимния дворец. Мирна делегация от протестиращи с искане за осемчасов работен ден и амнистия на политическите затворници се е запътила да връчи петиция лично на Николай II , подписана от близо 135 000 души. Царят е извън Санкт Петербург, но има заповед – войниците да стрелят срещу размирниците. Главна тема в тази част е песента „Ех, ти царю наш, бащице”. Музиката предава зримо цялата картина на роптаещия многолик народ, удавен в кървав погром. Появява се още една тема, която звучи и в драматичната сцена на разстрела – „Свалете шапки”. Безумната оргия на смъртта завършва с тишина – площадът е осеян с трупове на демонстрантите, във вледеняващото безмълвие отново чуваме мотив от песента „Слушай”.
Бавната скръбна трета част „Вечная память” („Вечна памет”) е реквием за загиналите. В траурното шествие звучат песните „Вий жертва паднахте в неравна борба”, „Славно море, свещен Байкал” и „Смело, другари в бой”, а в триото – „Здравей, волно слово на свободата”. В края на това Адажио отново се появява мотив от ІІ част („Свалете шапки”), прелом към финала, четвъртата част, наречена „Набат” („Тревожен звън”).
Разгарящият се вихър на народната стихия започва с песента „Беснейте, тирани”. Чуваме мотиви и от „Смело, другари в бой”, „Варшавянка”, интонационно родствена с тях е светлата мелодия от оперетата на Свиридов „Пламъчета”, която Шостакович цитира, а в кодата със смисъла на обобщение, отново на повърхността изплуват „Ех, ти царю наш, бащице” и „Свалете шапки”. Самият Шостакович нарича този опус своята „най-мусоргска” симфония.
Може би днес Единадесетата трудно може да бъде разбрана от младите поколения. Нужни са не само познания за историята, но и емоционалната, и звуковата памет за времето. Премиерата е в Москва – на 30 октомври със Симфоничния оркестър на СССР под диригентството на Натан Рахлин. Широката публика възприема творбата еднозначно като апотеоз на революцията от 1905 г., генерална репетиция (по определението на Ленин) за Великата октомврийска епопея. Някои от критиците отбелязват „експресионистичните изкривени очертания” на любимия революционен градски фолклор, други – привкус на недопустима вулгарност, която снижава високо патриотичните образци. Но това са единични гласове – през 1958 г. произведението е удостоено с Ленинска награда.
Поетесата Анна Ахматова говори за новата симфония на Шостакович с възторг: „Там песните прелитат из черното страшно небе като ангели, като птици, като бели облаци! Помня, всичко беше така, както е написано.” А Мариета Шагинян в рецензията си за симфонията подчертава нейната автобиографичност в деликатен паралел с преживяното в сталинските времена: „Паметта ви насочва към отдавна вече погребаното някъде в дълбините на приживяното, но пробудено отново с магията на изкуството, чувство на отчужденост и страх.”
В България Симфония № 11 от Дмитрий Шостакович е изпълнена две години след световната ѝ премиера – на 29 януари 1959 от Софийската филхармония под диригентството на Константин Илиев.
текст – Янина Богданова