ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ (1906-1975) създава своята Пета симфония в ре минор, оп. 47 през 1937. Година, след като Сталин посещава спектакъл на нашумялата му опера „Лейди Макбет от Мценска околия”. Възмутен той напуска залата и във в. „Правда” излиза прословутата статия „Хаос вместо музика”. Тя отприщва ожесточена дискусия, в която Шостакович е заклеймен в много грехове: „формализъм”, „груб натурализъм”, „дребнобуржоазно новаторство”, „антинародност”. След десет дни излиза и втора статия-предупреждение „Балетен фалш” (на прицел е неговият балет „Светлият ручей”). В тези години на сталински терор, политически процеси и разстрели, сред осъдените „врагове на народа” са много близки приятели и роднини на Шостакович. Композиторът е в нервна депресия, в очакване и на физическата си екзекуция. Той сваля премиерата на Четвъртата симфония, опасявайки се, че и тя никак не покрива естетическите нормативи за ясна, достъпна и жизнеутвръждаваща музика. Няколко месеца обаче по-късно вече е готов с новата, Пета симфония.
Дали Шостакович с тази творба междувременно се е „превъзпитал” и върви в правилната посока на социалистическия реализъм? Загърбил ли е бедите, сгромолясали се върху него? В изявленията на композитора в пресата, които съпътстват представянето ѝ можем да различим много словесни „маски”. „Дълга вътрешна подготовка предшестваше раждането на симфонията, написана по образците на класическата симфонична музика в обичайната четиричастна форма” – пояснява той и я анонсира като „Отговорът на съветския художник на справедливата критика”… Във в. „Вечерная Москва” разказва за замисъла си: „Темата на моята симфония е издигането на личността. Човекът с всички негови преживявания виждах аз в центъра на замисъла на това произведение, лирично по своя характер от началото до края. Финалът на симфонията разрешава трагедийно-напрегнатите моменти на първите части в жизнерадостен, оптимистичен план… Аз мисля, че съветската трагедия като жанр има пълното право на съществуване”.
Симфонията е радикален поврат в творчеството му. Тя узаконява музикалната лексика на Шостакович, която неприкрито ще говори и в следващите му симфонии истината за всичко преживяно и изстрадано. Премиерата на 21 ноември 1937 е в Ленинград с Ленинградската филхармония под диригентството на младия Евгений Мравински. В препълнената концертна зала всички очакват да чуят „отговора” на композитора.
Огласеното класическо равновесие на симфонията е привидно. Още епиграфът-встъпление поставя заряда на сурова мелодична експресия, а в метаморфозата си главната тема на първата част става тържествуващ марш на злото. Пародийната безгрижност на скерцото е силен контраст с третата част – ларго, която е драматургичният център на цикъла. По време на финала, по спомените на очевидците, много от слушателите започнали да се надигат от креслата в залата. Сякаш електрическа искра взривява от музиката грохот-ръкопляскания, които не стихват 40 минути!
Любов Шапорина, приятелка от кръга на Шостакович, свидетелства: „Публиката отдаде необуздани овации, демонстративни на цялата отрова, на която бе подложен бедният Митя. Всички повтаряха една и съща фраза: „Отговори и как добре отговори”. Писателят Александър Фадеев отбелязва в дневника си: „Краят не звучи като изход (и още повече като тържество или победа), а като наказание или отмъщение”.
На Петата симфония е организирано официално обществено признание. Финалът на творбата е провъзгласен като триумф на оптимизма. Тя е благословена за изпълнение в целия Съветски съюз, следва и нейният запис, партитурата е разпратена в чужбина на известни диригенти.
И до днес многозначността на тази симфония е „обект” на детайлни изследвания. В езоповския ѝ език са кодирани и цитати от операта „Кармен” на Бизе. Определят ги като отглас от любовното увлечение на композитора към преводачката Елена Константиновска. Натрапчивото повторение на тонът „ла” в кодата на финала свързват с галеното име, с което я наричал Шостакович – „Ляля”.
текст – Янина Богданова