Концерт за виолончело и оркестър №1 в ми бемол мажор, оп.107

Историята на КОНЦЕРТ ЗА ВИОЛОНЧЕЛО № 1, ми бемол мажор, от Дмитрий Шостакович е свързана с големия виолончелист Мстислав Ростропович (1927 – 2007), който насърчава бележити творци на ХХ век да пишат произведения за виолончело. През 1943 Ростропович постъпва в Московската консерватория, където учи композиция при Шостакович. Младият музикант изключително цени своя професор и когато Шостакович е уволнен през 1948, той незабавно изоставя следването си в знак на солидарност. Между двата има дълбоко уважение и приятелство. Те изпълняват Соната за виолончело и пиано, оп. 40 многократно. Това дава основания години наред Ростропович да храни надеждата, че Шостакович ще напише концерт за него. Както виолончелистът по-късно споделя, веднъж, когато разговарял със съпругата на Шостакович Нина Василиевна какво трябва да направи, за да го накара да композира концерт за виолончело, тя отговорила, че единственото, което може да го посъветва, е никога да не го пита и да не говори с него за това.

Първия концерт за виолончело Шостакович започва на 1 май 1959. Завършен е на 20 юли същата година в Творческия дом на композиторите в Комарово. По-късно Шостакович създава за големия музикант и втори концерт за виолончело и оркестър (1966).

В интервю за вестник „Съветска култура“ от 6 юни 1959 Шостакович споделя, че пише концерт за виолончело с оркестър. Първата му част (Allegretto) е завършена, тя е „шеговит марш“. Концертът ще бъде от три части. Замислен е отдавна, идеята е дошла от „Симфония-концертанте“ за виолончело с оркестър на Сергей Прокофиев, която провокира желанието му да опита в този жанр. Интересен факт е, че Прокофиев създава своята творба, убеден от Ростропович, докато той работи като негов секретар в консерваторията.

Ростропович научава концерта веднага. Само четири дни, след като на 2 август 1959 е получил нотите във вариант за виолончело и пиано, той го изсвирва наизуст със своя акомпанятор на частно парти в Творческия дом в Комарово. Премиерата му е с Ростропович и Ленинградската филхармония на 4 октомври октомври 1959 под диригентството на Евгений Мравински.

Концертът е четиричастен. Написан е за по-малък състав с двойни духови инструменти и една валдхорна, тимпани, челеста и щрайх. Валдхорната има важна роля като партньор на виолончелото. В творбата се появява и визитната картичка на композитора, мотото DSCH (ре, ми бемол, до, си).

Шостакович описва първата част (Allegretto) като „шеговит марш“, но това е по-скоро френетична гротеска, изградена върху въпросителното движение на темата и нейните варианти. Композиторът използва темата още през 1948 в музиката му към филма „Младата гвардия“, където звучи като погребален марш в епизода „Смъртта на героите“. Сега тя звучи преобразено и е сред най-сатиричните му образци. Темата се преплита с мотива-монограм на Шостакович, който е втъкан и във втората тема на сонатното алегро, изградено върху характерните елементи на двете теми. Откроява се диалогът между виолончелото и валдхорната, която напомня за всички главни моменти в творбата. Подобно на произведението на Прокофиев, което е вдъхновило концерта, резките два удара на тимпаните подчертават края на частта.

Следващите три части се изпълняват без пауза. Заедно те образуват едно цяло с обединени теми и образи. Бавната втора част (Moderato) е емоционално наситена. Изградена е като триделна форма, средният ѝ дял звучи болезнено развълнувано спрямо общия по-елегичен тон. Виолончелото на фона на челестата в края на частта създава усещане за призрачност. Соловата каденца, която е създадена да демонстрира удивителната техника на Ростропович, е забележителна – 148 такта, и е възприета като самостоятелна трета част, която обединява цялото произведение – започвайки с тематичен материал от втората част, следват музикални размишления върху първата част и разгръщайки се, като в края партията на виолончелото е изпълнена с гамовидни пасажи и скокове, подготвя ритмичната интензивност на финала. В последната част (Allegro con moto) се редуват сериозност и язвителен смях. Темата е замаскирана препратка към сантименталната грузинска любовна песен „Сулико“, сочена като любима мелодия на Сталин. Използва я и в своята музикална сатира за съветската политическа система „Райок“ (1948 – 1968). Настроението отново е мрачно, подсилено от тимпаните. Кодата започва с темата от първата част във валдхорната. Началната и финалната тема се преплитат, откроява се виртуозната партия на солиста. Концертът завършва със седем тимпанни удара, които отекват във времето.

текст – Елисавета Вълчинова-Чендова

Няма събития за това произведение.

Минали събития



[past_events_for_piece]

Какво търсиш днес?