Макар да е доста по-различен от традиционните образци, „Реквиемът“  на Джузепе Верди е любима  и предпочитана творба за милиони почитатели на класическата музика по света . Вече близо век и половина той се радва на непресъхваща слава и не слиза от концертните сцени. Единствено произведение на автора в този жанр, Реквиемът се ползва със същата широка популярност, както и най-известните от 26-те опери на Верди. Запечатвайки  патриотичните настроения на композитора, той в същото време увековечава и паметта на неговите велики съотечественици.

Историята на създаване на творбата е дълга и до голяма степен – свързана с няколко лични загуби на Верди. В периода 1868–1878 един след друг умират баща му, Антонио Бареци, който е негов патрон и баща на първата му съпруга Маргерита, и Франческо-Мария Пиаве – близък приятел и дългогодишен либретист на Верди. Приключва земния си път  писателят Алесандро Мандзони, на когото композиторът се възхищава безрезервно още от младежките си години, а на 13 ноември 1868 от този свят си тръгва  Джоакино Росини. По този повод  Верди пише: „Угасна едно велико име – най-популярното в нашата епоха! Неговата известност беше много широка – той  носеше славата на Италия! И макар с Росини да не ме свързваше много близка дружба, аз заедно с всички оплаквам загубата на този велик артист“. Само четири дни след смъртта на Росини, Верди предлага старателно разработен проект за увековечаване на паметта му. Според този проект комисия от компетентни и интелигентни люде трябва да обедини най-уважаваните италиански композитори за написването на траурна Меса, която да бъде изпълнена на годишнината от смъртта на Росини. Комисия наистина е създадена – от професионалисти от  Миланската скала  – и частите на Реквиема са разпределени с жребий между 12 композитори (уви, с изключение на Верди, името на нито един от тях не надживява своето време). На Верди се пада последната част – Libera me, която по правило се изпълнява само при особено тържествени случаи (обикновено повечето реквиеми завършват с частта Agnus Dei).

За съжаление, по вина на диригента Анджело Мариани предвиденото тържествено изпълнение на Месата  в църквата Сан Петронио в Болоня – градът, смятан за истинската музикална родина на Росини – се проваля. Това е и поводът Верди да прекъсне дружеските си отношения с Мариани, които са над 20-годишни. Година по-късно композиторът обявява, че е решил сам да съчини целия реквием, първите две части от който вече са готови и съставляват едно цяло с написаната по-рано последна част, паднала му се според жребия от 1868. Работата по творбата обаче тече мудно.

На 22 май 1873 умира боготвореният от Верди Алесандро Мандзони. Узнавайки за неговата смърт, Верди казва, че няма да отиде в Милано, за да присъства на погребението му, защото няма да му стигне мъжеството, но още на следващия ден взема решение да създаде грандиозен паметник – „Реквием“, който да бъде изпълнен в Милано от най-добрите певци по повод първата годишнина от смъртта на Мандзони. Той работи над Реквиема толкова бързо, че само три месеца по-късно – през август 1873 – изпраща покана за участие в премиерата на своята любима певица, първата  Амнерис в италианската постановка на „Аида“ – Мария Валдман. За партията на сопраното избира Тереза Щолц – 40-годишна  чешка певица, участвала преди това  в италианските премиери на „Дон Карлос“, „Силата на съдбата“ и „Аида“.

Премиерата на Реквиема е в Милано, в Катедралата „Сан Марко“, на 22 май 1874, точно година след смъртта на Мандзони. Освен мецосопраното Мария Валдман и сопраното Тереза Щолц участват още тенорът Джузепе Капони и басът Ормондо Маини, които през 1872 също са били солисти в „Аида“, на европейското представяне на операта. На диригентския пулт застава самият Верди. Три дни по-късно, на 25 май, Реквиемът е изпълнен с огромен успех  и в Миланската скала.

Макар да е написан във формата и каноните на католическата заупокойна меса, Реквиемът на Джузепе Верди е доста различен от своите „събратя“. По стил той е много близък до късните опери на автора – особено на „Аида“, която е създавана едновременно с него. Тук намират въплъщение същата мъжествена героика, гневният протест, дълбокото страдание и просветленият лиризъм . Широко застъпени са разгърнатите вокални линии (ариози) и ансамблите (дуети, терцети и квартети ) с типичната за италианската опера кантилена. Оркестърът, който е голям по своя състав, не само акомпанира на певците, но и рисува ярки и образни картини. Верди се отказва от първоначално замислените 12 части и разделя традиционния латински текст на 7 части, като най-грандиозна е втората част (Dies irae), която на свой ред е разделена на 9 епизода.

№1 Requiem (Вечен покой) започва с едва доловим шепот на хора, на който е противопоставен светлият, енергичен квартет на солистите.

№2 Dies irae (Ден на гнева) рисува остро конфликтни картини от Страшния съд, пълни с тревога и ужас.  Епизодите, които съставят тази част, напомнят оперни сцени с редуването на хор, солови ариози, дуети, триа и квартети. Музикално-образното изображение на смъртта (в Dies irae) се сменя с диалозите на четири тромпета зад сцената и оркестъра в  Tuba mirum (Тръба извечна) и мрачното, сякаш застинало соло на баса. Следват два лирични епизода с красиви печални мелодии: солото на мецо-сопраното Liber scriptus (Книга написана) и терцетът Quid (Какво да кажа аз, нещастният). Те са разделени от звучащия страховит хор. Епизодът  Rex tremendae е построен върху контраста на мрачните фрази на хора и умоляващите – на квартета от солисти.

Следващите три епизода са лирически: светлият, спокоен женски дует  Recordare (Помнете добрия Иисус), съвършено оперното по своята звучност ариозо на тенора  Ingemisco (Виновен, аз се възвишам и кая), величавото, но по-скръбно соло на баса  Confutatis (Присъдата е произнесена над посрамените). За последен път в тази част се появява страховитото Dies irae, но то вече се провежда  доста по-кратко от предищните пъти и скоро отстъпва място на печално умиротворения квартет с хор Lacrymosa (Това е ден на сълзи). Този епизод завършва втората част и е един от най-проникновените, с удивителна мелодична красота.

№3 Offertorio (Принасяне на даровете) – декоративно-съзерцателен квартет на солисти, който се разгръща без да  бърза, в приглушена звучност.

№4 Sanctus (Свят), откриващ се със соло тромпети – блестяща фуга за двоен хор, въплъщение на съзидателната ликуваща сила на живота.

№5 Agnus Dei (Агнец Божий) – сдържан, обособен дует на женски гласове, вариации в старинен стил върху необичайна тема в духа на средновековно църковно песнопение в унисон.

№6 Lux aeterna (Вечна светлина) – терцет на солисти, построен на контраста между светлина и тъмнина, с постепенно възвръщане на настроението от първата част.

Разгърнатият финал – №7 Libera me (Помилуй ме, Господи) е основан, както и втората част, на противопоставянето на епизоди с различен характер. Драматичното соло на сопраното води към връщането на музикалната тема от страшния хор на Dies irae. В центъра е скръбният епизод без съпровод на оркестъра (сопрано с хор), като спомен от първата част. Произведението завършва с изпълнена с решимост хорова фуга, която диалогира с двойната фуга от четвъртата част. Заключителният взрив на отчаяние рязко се прекъсва и – сякаш пресеква диханието – Реквиемът завършва със зловещ шепот.  Духът е победен, но не и сломен – такъв е идейният извод на това гигантско произведение, въплътило конфликти, типични за оперите на Верди.