Рапсодия №2 за пиано и оркестър

Появата на Рапсодия № 2 за пиано и оркестър се приема като своеобразен апогей в утвърждаването на жанра като американски еквивалент на концерта за пиано и оркестър и като национален успех в стремежа за постигане на културно лидерство. На този фон е интересно мнението в „Биографичния речник на музикантите“ на Бейкър, където авторът Николай Слонимски определя Гершуин като „изключително надарен“. За сравнение оценката му за Чайковски е значително по-сдържана с мнението, че той е „известен“, но надценен.

Втората рапсодия се ражда благодарение на факта, че Гершуин завършва музиката към холивудската продукция Delicious за кратко време. Обзет от ентусиазъм да се идентифицира отново като „сериозен“ автор, той създава клавирната творба много бързо и я оценява много високо: „в много отношения, като оркестрация и форма… [това е] най-доброто нещо, което съм писал досега“.

Гершуин не отстъпва от намерението да използва отново думата „рапсодия“ в названието: обмисля вариантите „Нюйоркска рапсодия“, „Манхатънска рапсодия“ и се спира на Рапсодия № 2. Тя е тричастна, по традиционния модел на клавирния концерт: бърза, бавна, бърза част.

Премиерата не впечатлява, както и при предишните опуси. Композиторът Марк Блицщайн е ироничен: „Основното в новата Рапсодия на Гершуин е, че тя не е нито по-добра, нито по-лоша от предишната му.“ Според други рапсодията „отразява почти всяка форма на джаз от най-бавния блус до най-дивите ритмични стъпки и синкопирани вълни, които пренасят музиката от кулминация към кулминация, през многообразните аспекти на живота по улиците на Ню Йорк.”

Изпълнението осъществява диригентът Сергей Кусевицки с Бостънския симфоничен оркестър през 1932 и без съкращения и редакции на текста.

текст – Милена Божикова

Минали събития



Какво търсиш днес?