Дългата генеалогична линия е увенчана от ДЖАКОМО АНТОНИО ДОМЕНИКО МИКЕЛЕ  ВТОРИ

МАРИЯ ПУЧИНИ,  прочутият маестро, очертал кулминацията на италианската опера в края на ХІХ и началото на ХХ век. Редом с 12-те си музикално-сценични опуса, познати във всички оперни театри по света, той оставя в творческото си наследство и редица малко известни оркестрови, камерни, инструментални и вокални творби и църковни произведения. Сред сакралните му опуси най- голяма популярност получава ранната MESSA DI GLORIA (или Messa a quattro voci) за четиригласен хор, оркестър и трима солисти – тенор, бас и баритон. Създадена е от младия композитор като дипломна работа при завършването на музикалния институт „Джовани Пачини” в Лука. Била  е  изпълнена за първи път там на 12 юли 1880, на празника на Св. Полино, покровителят на камбаните. Посрещната с огромен успех от публиката, творбата предизвиква бурни противоречия – младите музиканти я наричат ново направление в италианската духовна музика – “La musica puccinistica”, но възмутените църковни настоятели на Катедралата в Лука я счели за абсолютно „небогослужебна” и не благословили изпълняването й в църква.

По думите на самия Пучини, Месата специално е наречена „Messa di Gloria”, защото носи по-скоро прославящ, светски, а не богослужебен характер. Дори в епизода Quitollis peccata композиторът е въвел мелодия на популярна народна песен от областта Тоскана. А отделни музикални фрагменти от Месата по-късно са били използвани и в неговите опери – теми от музиката на Kyrie в „Едгар“, а от Agnus Dei– в „Манон Леско“. Фактически Credo е било написано и изпълнено още през 1878, първоначално замислено като самостоятелна творба. Пучини никога не е публикувал пълния ръкопис на Месата и макар, че навремето е приета добре, тя не е била повече изпълнявана до 1952, когато прозвучава първо в Чикаго и след това в Неапол. След края на Втората световна война отец Данте дел Фиорентино купува едно старо копие от ръкописа на Месата от семейство Вандини в Лука, като смята, че това е оригиналът на партитурата. Но всъщност автографът, собственост на семейството на Пучини, е бил предаден от снаха му на издателство „Рикорди”, което публикува всички творби на Пучини. Последвалите юридически спорове били окончателно разрешени чрез разделяне на правата върху творбата между „Ricordi” и „Mills Music” (издателите на ръкописа на Фиорентино).