СИМФОНИИТЕ НА МАЛЕР – необятен свят на поетика и страдание, замиращо в безвремие съзерцание и гневни вопли, възвисени кулминации и катастрофически пропасти, молитвено затишие и страховита, задавяща звукова лавина от трагика. Музика, достигнала границите на възможното разрастване във времето и пространството, събрала в себе си най-дълбока философия и битова танцувалност, болезнена експресия и пантеистично ликуване, изострена гротеска и екстатичен устрем към Божественото. Трудно би могло да се фиксира на предела между двете столетия на кое от тях повече принадлежи Малер – на века на романтичните илюзии или на епохата на техния крах, с пророческо предчувствие за жестоката разруха на хуманността. Трудно е и категорично да се дефинира неговата стилистика, с необичайните форми и жанрови съчетания, акумулирани влияния и новаторство, проекции, простряни във времето напред.
Тази всеобемна многоликост и огромните мащаби вероятно са направили навремето, а и по-късно, Малеровите симфонии трудни за възприемане от широката аудитория, но затова пък неимоверно привлекателни за големите диригенти – от съвременните му Бруно Валтер, Клемперер, Стоковски до знаменитите интерпретатори на ХХ и ХХІ век. Навярно днес всеки познавач на гениалните симфонични опуси има свои предпочитани като най-верни интерпретации. Но едва ли би могло да се говори еднозначно за стилно изпълнение на Малер – няма еталони, няма граници на тълкуванията, на откритията, които всеки талантлив диригент намира за себе си, за своето време, за своята публика. И Малер е винаги различен и винаги грабващ, разтварящ съзнанието с размислите си за вечните теми, носещ отговори или провокиращ въпроси.
ДЕВЕТАТА, неслучайно наричана „прощална“, е последната завършена симфония на Малер. След Осма симфония той пише вокално-симфоничната „Песен за земята“, но не я нарича симфония в суеверния стремеж да избегне „проклятието на Деветата“ (последните симфонии в живота на Бетовен, Шуберт, Брукнер) и след нея вече означава с номер 9 следващата си ре мажорна симфония. Тя се ражда в сложно, тежко за него време. През 1907 е принуден да напусне поста си във Виенската Щатсопера след повече от 10-годишна интензивна диригентска работа, сключва контракт с Метрополитън опера и заминава за Ню Йорк, където продължава да дирижира до последните месеци на живота си в Операта, както и Нюйоркския симфоничен оркестър. През това лято умира на четири години по-голямата му дъщеря Мария-Анна, бракът му с Алма е в криза, а лекарите му откриват сериозно сърдечно заболяване.
Мисълта за наближаващия край завладява съзнанието му и последната творческа триада – „Песен за земята“, Девета и недовършената Десета (реконструирана от английския музиколог Дерик Кук през 1964) е изпълнена с резигнация и своеобразно прощаване с живота. И трите произведения са писани през летните ваканционни месеци, които Малер прекарва със семейството си в Алтшулдербах, недалеч от Тоблах в Южен Тирол. Там през 1909 композира Деветата симфония, след това вече в Ню Йорк през есента и началото на следващата 1910 изписва окончателно партитурата, но не доживява да чуе изпълнението ѝ. Премиерното прозвучаване е година след смъртта му, на 26 юни 1912 във Виена, под диригентството на близкия му приятел Бруно Валтер с Виенската филхармония. Партитурата е публикувана през 1912 от Universal Edition, а Бруно Валтер прави първия ѝ запис с Виенската филхармония през 1938.
За разлика от други негови опуси, в които класическия симфоничен строеж се разчупва в пет, шест или пък две части, тук Малер отново се връща към традиционния четиричастен цикъл, но интерпретиран по съвършено различен начин – бавните първа и последна части обрамчват жанровите втора и трета, която всъщност се превръща в драматичния център на симфонията.
Първата част, пространно разгърнатото експресивно Andante, затруднява Малеровите изследователи да намерят точно определение на уникалната многолика форма, своеобразен нов синтез на познатите структурни принципи. „Първата част е най-великата творба, композирана някога от Малер“ – пише Албан Берг на съпругата си през 1912. „Това е израз на огромна любов към тази земя, копнеж да живеем на нея в мир и да се наслаждаваме на природата до най-дълбоките ѝ дълбини – преди да дойде смъртта. Защото смъртта е неизбежна. Цялата тази част е подчинена на предчувствието за смъртта, което се изявява отново и отново в хода на развитието. Това е кулминацията на всичко на земята и в сънищата, с все по-интензивни избухвания, последвани от най-нежни пасажи и този интензитет е най-силен в ужасния момент, когато смъртта вече е сигурна, когато сред най-дълбокия, най-покъртителен копнеж за живот, смъртта се проявява „с най-голямо насилие“. Срещу това няма съпротива.“
Във втората част, Im Tempo eines gemächlichen Ländlers. Etwas täppisch und sehr derb (В темпо на лежерен лендлер. Малко тромав и доста грубоват) Малер се връща към един от любимите си жанрове –австрийския лендлер, като не завоалира, а подчертава неговата природа на селски танц с неизменния тривременен ритъм и акцент на първо време – тежката начална стъпка. Проблясващите хумористични нотки преливат в гротесков валс, нарастващ до вихрено движение, след което елементи от лендлера отново прозвучават в отделните инструменти и постепенно затихват, като отминаване в далечина.
Третата част – Rondo-Burleske: Allegro assai. Sehr trotzig (Рондо-Бурлеска. Достатъчно бързо. Много предизвикателно) – се втурва с изключително напрегната динамика, внушаваща неудържима рушителна сила с неизменната си ритмична пулсация. Краткият вмъкнат контрастен епизод на покой, с авторска ремарка Etwas gehalten. Mit grosser Empfindung (Сдържано. С много чувство), предсказва атмосферата на последната част.
Финалното Adagio. Sehr langsam und noch zurückhaltend (Много бавно и сдържано) е изключително възвишеното, красиво сбогуване на Малер, с мъдро, философско приемане на смъртта, подобно на последната част „Прощаване“ в „Песен за земята“. И със светъл поглед към отвъдното – частта завършва с нежно приглушената в цигулки прозрачна мелодия, цитат от края на четвъртата песен от неговите „Песни на мъртвите деца“: „…в слънчева светлина, денят е хубав на отвъдните височини“, а над последната, дълго задържана, сякаш разтваряща се във въздуха нота написва ersterbend (умиращо). Бруно Валтер е описал това Адажио като „омиротворено сбогуване; в края облаците се разтварят в синевата на небето.“
текст – Анди Палиева